Сол при солта

алфред

Скъпа Лоре,

Напрежението расте с всеки изминал час. Утре сутринта от изток ще пристигнат санитарни влакове, пълни с ранени войници. Зачислиха ме към болничното отделение, но няма да се задържа дълго там, защото в най-скоро време със сигурност ще стане ясно, че заради заложбите си ще бъда много по-полезен в други части на кораба.

Когато бях малък, мама закриваше с ръка очите ми, за да не виждам болните и уродливите хора. И беше абсолютно права. Светът е пълен с грозота и несъвършенство. Знаем, естествено, че те съществуват, но си нанасяме допълнителни травми поради факта, че сме принудени да ги гледаме. На някои неща не бива да се обръща внимание.

— Фрик, размърдай се!

Завъртях глава по посока на гласа.

— Тук ще настаним войници с откъснати и ампутирани крайници. Но мястото няма да стигне за всички. Утре, след като пристигнат санитарните влакове, ще прегледаме ранените. На кораба ще бъдат качени само онези, които имат шанс да оцелеят.

Ще преглеждаме рани? Не, това нямаше как да стане.

— Извинете ме, господине — обърна се към офицера един моряк. — Казахте, че на кораба ще бъдат качени само онези, които имат шанс да оцелеят. А какво ще стане с тежко ранените войници?

— Те ще останат на сушата — отвърна офицерът.

— Напълно разумно — кимнах аз. — Потъмнялото зеле трябва да бъде оставено в кошницата. Безсмислено е да се спасява глава, която има само няколко здрави листа.

— Млъкни, Фрик! — извикаха в един глас двамата.