Сол при солта

флориан

Седях в ъгъла и наблюдавах. Хората не разполагаха с много храна, но си поделиха всичко, което имаха. Момченцето намери стар грамофон и го издърпа по пода близо до огъня. Намери и една плоча със запис на песента Davon geht die Welt nicht unter в изпълнение на Сара Леандер — многообещаваща шведска актриса и певица. Пускаха плочата отново и отново. Набитият обущар накара огромната жена да танцува с него. Беше добър танцьор за възрастта си, много по-добър от жената.

Спомних си, че бях танцувал с дъщерята на доктор Ланге. Той ме беше помолил да я придружа на два бала. За съжаление бях по-добър танцьор от нея и това я разгневи. Тя беше себелюбиво момиче с нос като клюн на кълвач.

Сестрата се приближи до мен.

— Чорбата е бобена, но е топла — каза ми и ми подаде купичката.

— Дай я на момичето — отвърнах.

— Тя вече яде от нея. Вземи я, утре ще се чувстваш по-слаб, ако не хапнеш нещо.

Поех купичката от ръцете ѝ.

Тя седна близо до мен, без да съм я канил.

— Чувала съм тази песен — изрече тихо. — Знам, че жената пее на немски, но не разбирам всички думи от текста.

Загребах с лъжицата от топлата супа и я поднесох към устата си.

— Тя казва, че това не е краят на света.

Сестрата сгъна крака под полата си и отпусна брадичка върху коленете си.

— Вече ще знам. Приятно ми е да слушам музика. В болницата понякога пускахме музика на пациентите. Войниците обичаха песента „Лили Марлен“. — Погледна ме и попита: — Чувал ли си я?

— Не — излъгах.

— Красива е. В нея се разказва за едно момче, което копнее да се види с любимата си.

Нямах намерение да я поправям, но песента се основаваше на едно стихотворение, написано от германски войник по време на Първата световна война. Войникът се срещал с момичето си под един уличен фенер. После заминал на фронта. Застанал до фенера пред казармата, той си спомня за своята Лили.

— Значи обичаш да танцуваш? — попита тя.

Това беше по-скоро коментар, отколкото въпрос.

— Аз ли? Не.

Обущарят се приближи тихо до нас.

— Ела, скъпо мое момиче. Хайде да потанцуваме. — Протегна кокалестата си ръка към сестрата. — Разбираш ли какво пее тя?

— Естествено. — Сестрата се усмихна. — Казва, че това не е краят на света.

— Много добре! — възкликна поетът на обувките. — Хайде да танцуваме и да празнуваме. Тази нощ ще спим като аристократи.

— Съмнявам се, че аристократите спят на студения под — прошепна ми сестрата, преди да хване ръката на поета.

Искаше ми се да се засмея, да продължа да говоря с нея, но си замълчах.

Поетът на обувките беше затворил очи и я въртеше умело из стаята. Вероятно като млад беше танцувал с много красиви момичета. Изглеждаше мъдър, добросърдечен човек. Представих си го как работи на газена лампа, как крои и шие кожата до среднощ. Вероятно е имал чирак и го е учел на почтен занаят, за разлика от доктор Ланге, който ме беше подмамил с лъжи.

Мислех си, че Ланге сигурно ме е смятал за лесна мишена. Бях нетърпелив и запленен от всички онези стари картини — с дни се взирах в тях, докато не ми разкриеха тайните си. Доктор Ланге ме учеше внимателно да разтварям и да отстранявам обезцветения лак. Разучавах основните цветове и нюансите им, за да запазя античната патина на картините. Месеци наред експериментирахме с методите, с които старите майстори са създавали грунда „гесо“ за своите творби. Възприемах бързо. Започнах да разпознавам характерното за отделните художествени школи напукване на повърхността на картините, както и различните видове платна и подрамки, използвани от тях. Доктор Ланге беше впечатлен от бързината, с която откривах следи от повторно нанасяне на боя, фалшифициране или ретуширане. Когато реставрирах някоя картина, по нищо не личеше, че съм работил върху нея.

— Удивително, Флориан! — шепнеше над рамото ми той. — Ти, моето момче, си най-добре пазената тайна на райха.

Моето момче. Стомахът ми се преобърна от отвращение. Какъв идиот съм бил. След като бях в състояние веднага да открия дефектите в дадено произведение на изкуството, защо осъзнаването на истината за доктор Ланге ми отне толкова много време?

Песента свърши и сестрата отново седна до мен. Изправих се на крака и сложих раницата на рамото си.

— Предполагам, че няма годна за ползване тоалетна?

— Можеш да оставиш раницата си тук. — Тя ме погледна с искрените си кафяви очи. — Никой няма да я вземе.

Нямаше да оставя раницата си. Никога. В нея бяха материалите ми, бележникът, моето бъдеще, моето отмъщение.

Отдалечих се от сестрата, пресичайки каменния под. Когато стигнах до вратата, поетът на обувките ме спря, като вдигна ръка.

— Какво искаш? — попитах го.

Той се взря в мен, а после погледна към ботушите ми и прошепна:

— Обувките казват всичко.

Токът ми. Беше чул кухия звук, докато преминавах през стаята.

Беше разбрал.