Сол при солта

емилия

Стигнах до най-горната палуба. Снегът падаше косо и ме шибаше в лицето. Притисках бебето до гърдите си. Поривите на вятъра ни блъскаха, опитвайки се да ни съборят. „Густлоф“ беше легнал на левия си борд, а носът му вече беше под водата. Заледената палуба лъщеше и беше хлъзгава. Клекнах и започнах да пълзя с Халинка, като ѝ говорех на полски.

— Nie placz. Не плачи.

Нощта беше тъмна. Морето се пенеше, мрачно и гневно. Огромни вълни се разбиваха в кораба. Един моряк изстреля сигнална ракета. Тя полетя нагоре, подобно на червен метеор, осветяващ безкрайното, изпълнено със сняг небе. Обезумели пътници изкачваха стълбището и се втурваха напред. Наблюдавах ги как се подхлъзват върху гладката повърхност и с писъци падат във водата като човешки дъждовни капки.

Хората плачеха. Блъскаха се. Моряците крещяха. Някаква жена избута момичето, което ѝ беше препречило пътя, без да обръща внимание на молбата му за помощ. Спрях и коленичих далече от тълпата, като притисках мекото, топло телце на Халинка до гърдите си. Запях „Всички патета“ и преметнах едната си ръка през металния парапет на палубата. Корабът потъна още по-надълбоко в морето.

Моряците се бореха със замръзналите лебедки, с които спасителните лодки бяха закрепени за левия борд.

Спасителните лодки на десния борд бяха неизползваеми, тъй като се издигаха високо над водата.

Аз обаче не търсех спасителна лодка.

Търсех рицаря.