емилия

Стигнах до най-горната палуба. Снегът падаше косо и ме шибаше в лицето. Притисках бебето до гърдите си. Поривите на вятъра ни блъскаха, опитвайки се да ни съборят. „Густлоф“ беше легнал на левия си борд, а носът му вече беше под водата. Заледената палуба лъщеше и беше хлъзгава. Клекнах и започнах да пълзя с Халинка, като ѝ говорех на полски.

Nie placz. Не плачи.

Нощта беше тъмна. Морето се пенеше, мрачно и гневно. Огромни вълни се разбиваха в кораба. Един моряк изстреля сигнална ракета. Тя полетя нагоре, подобно на червен метеор, осветяващ безкрайното, изпълнено със сняг небе. Обезумели пътници изкачваха стълбището и се втурваха напред. Наблюдавах ги как се подхлъзват върху гладката повърхност и с писъци падат във водата като човешки дъждовни капки.

Хората плачеха. Блъскаха се. Моряците крещяха. Някаква жена избута момичето, което ѝ беше препречило пътя, без да обръща внимание на молбата му за помощ. Спрях и коленичих далече от тълпата, като притисках мекото, топло телце на Халинка до гърдите си. Запях „Всички патета“ и преметнах едната си ръка през металния парапет на палубата. Корабът потъна още по-надълбоко в морето.

Моряците се бореха със замръзналите лебедки, с които спасителните лодки бяха закрепени за левия борд.

Спасителните лодки на десния борд бяха неизползваеми, тъй като се издигаха високо над водата.

Аз обаче не търсех спасителна лодка.

Търсех рицаря.

Загрузка...