Сол при солта

емилия

Подмятахме се върху водата от толкова дълго време. Понякога ми се струваше, че виждам светлини в далечината, но вълните ни отклоняваха от тях. Къде бяха руските подводници, торпилирали кораба? Дали бяха под нас? Притисках раницата на рицаря до гърдите си, за да ме пази от вятъра. Фактът, че раницата му беше у мен, ме караше да се чувствам близо до него. Той беше добър човек. Мислите за него ме топлеха. Трябваше просто да изчакам да изгрее слънцето. След колко време щеше да стане това? Навярно след седем или осем часа?

Можех да издържа дотогава. Идвам, Халинка.

Морякът ту говореше, ту се надвесваше над водата. Сочеше ме с пръст и споменаваше името на фюрера. Непрекъснато ме наричаше Ханелоре. Това ме плашеше. Той ме плашеше. Гледаше изпод вежди. Бях го забелязала още на пристанището. Фрау Клайст гледаше по същия неодобрителен начин.

От студа започна да говори бавно и да слива думите. Не беше на себе си. Вдигна нагоре ръце и започна да повтаря думата „еврейка“. Това ме накара да си спомня за милите си приятелки Рахел и Хелен от Лвов. Спомних си как пеехме и беряхме гъби в гората, когато двете ми идваха на гости, как бяхме целите в брашно и захар, докато правехме кнедли със сливи. Момичетата много ми липсваха.

Морякът започна да говори за някакъв медал. За своя медал. После твърдеше, че медалът е в раницата на рицаря.

— Ти ли взе медала ми? Крадла ли си? — питаше ме, загубил ума си от студа.

Пропълзя до мен и започна да дърпа раницата. Пернах го по ръцете. Той стана още по-настоятелен.

Изкрещях му. Лицето му се изкриви, след като чу думите ми.

Несъзнателно бях проговорила на полски. Бях толкова уморена от цялата тази игра. Какво значение имаше това сега?

— Nicht Deutsche! — извика той. — Polin! — Пусна раницата и се разтрепери. Беше слисан. — Какво? Ти си полякиня, така ли?

— Полякиня съм! — изкрещях.

Морякът размаха гневно пръст.

— Гадна полякиня! Лъжкиня! Най-накрая ми се удава случай да служа на родината си. Аз съм герой, Ханелоре. Einer weniger! — изрева.

Einer weniger. Един по-малко.

Наведе се напред и се опита да ме избута във водата. Ритнах го е цялата сила, която ми беше останала. Той падна по гръб в сала, повтаряйки: „Герой, герой!“. Изправи се до клекнало положение, а после се наведе напред и присви очи. Започна да рецитира. Я може би пееше?

„Негри, поляци, проститутки, руснаци, словаци, социалисти.“

Пое си дъх, стисна устни, изплю се върху мен и отново запя.

— Спри, моля те — изрекох.

Морякът не спря. Сграбчи ме. Борех се и забивах нокти в него, докато пееше.

„Сърби, хомосексуалисти, цигани, чехи, членове на профсъюзи, украинци…“

Той млъкна и скочи на крака.

„Ю-ГО-СЛА-ВЯ-НИ!“

Единият му крак, който беше без обувка, се подхлъзна по заледената повърхност на сала и той падна, забивайки чело в стоманения му ръб. Лежеше неподвижно, без да издава звук. След малко бавно се размърда и се изправи. По лицето му се стичаше кръв, а в ококорените му очи за миг проблесна жестокост. Разтвори устни и се усмихна леко, преди да прошепне:

— Пе-пе-ру-да.

Тялото му се залюля. Беше се ударил лошо. Протегнах ръка, за да му помогна да се задържи на крака, но той се дръпна рязко, ужасен от докосването ми.

Загуби равновесие и падна заднишком в морето.

Чу се плисък. Ледената вода бързо сложи край на писъците му.

А после настана тишина. Дълго чаках и се ослушвах. Морякът, който се беше провъзгласил за герой, беше мъртъв.

Бях сама.

Отново.

Прегръщах раницата и пеех на Халинка в мрака. Понякога виждах неща, които плаваха покрай мен. След известно време вълните се успокоиха и ме залюляха в прегръдките си. Придремвах и се чудех още колко часа остават до изгрева. Представях си как слънцето ме затопля и ми показва къде съм.

Трябваше да почакам още малко.

Беше много тъмно. Усещах тялото си отпуснато, но тежко.

Бях много уморена.

Дишането ми се забави и стана по-тихо. Никога не се бях чувствала толкова сънлива.

Изведнъж забелязах нещо. Примигнах леко. Това, което бях зърнала, все още беше там. Да. Приближаваше се по водата към мен и ставаше все по-ярко.

Светлина.