Сол при солта

алфред

— Beeil dich!

Побързайте, побързайте. Винаги ни караха да бързаме. От бързането сърбежът по дланите ми се засилваше.

Трябваше да прекарам деня на покритата най-горна палуба на „Густлоф“. В момента я оборудваха, за да бъде използвана като родилно отделение. Колко неуместно беше от страна на жените да забременяват по време на война. Съвсем безразсъдно. Мама в никакъв случай не би постъпила така. Сетих се за спалнята ѝ, която беше отделно от спалнята на баща ми, но после отхвърлих мисълта за това. Предпочитах въобще да не мисля за баща си.

— В кои каюти ще се настанят лекарите? — попитах, докато влачех дървените койки и ги разполагах в редици.

— Казваш „лекарите“, като че ли ще има много лекари — отвърна войникът. — Според мен лекарят ще бъде само един и ще се грижи и за жените, и за ранените войници.

Един лекар за всички пациенти? Веднага обаче осъзнах грешката си.

— Значи сестрите ще вършат по-голямата част от работата. О, да, така ще бъде много по-добре.

— Сестрите? Няма да е лесно да се намерят сестри. Във война сме, приятел. Ако някоя жена започне да ражда, ти ще бъдеш акушерката.

Възмутително. След като бяха проявили небрежност и бяха забременели в такъв момент, жените трябваше сами да се оправят. Това не беше работа на един от най-деликатните служители на фюрера.

— Нужен ни е по-голям медицински персонал. Вече сме прекалено изтощени — оплаках се аз.

— Определено — ухили се войникът. — От сгъване на покривки и поставяне на дюшеци върху пода. Човек наистина се изтощава от подобни занимания. Предпочитам да съм на фронта и да убивам руснаци, но си съсипах коляното и затова съм тук — той ме погледна — с хора като теб.

— Задачата ни е много важна — поправих го. — Ще управляваме две хиляди души.

— Две хиляди? — Той се засмя. — Мислиш, че това корито ще вози само две хиляди души? Кой ти каза?