Сол при солта

йоана

Доктор Рихтер прегледа Емилия и ми каза:

— Изглежда леко травматизирана.

Опитах се да се съглася с него, без да будя подозрение.

— Да — прошепнах. — И аз смятам така. Непрекъснато говори за съпруга си Аугуст — германец, който се сражава на фронта. Отчаяно го търси, откакто се е разделила с родителите си. Страхува си, че може би е мъртъв.

Лекарят кимна.

— Споменахте, че имате опит като акушерка, нали?

— Асистирала съм на акушерките в болницата в Инстербург. Изродила съм няколко бебета и не е имало никакви усложнения.

— Нямам представа колко бременни жени ще пътуват с кораба. Тъй като разполагам с няколко медицински сестри и един санитар, ще имам нужда от вас да помагате и на ранените войници в другото отделение.

— Да, разбира се — отвърнах. — Сутринта бях шокирана, след като видях войниците. В Инстербург не сме се сблъсквали с такива тежки травми.

Лекарят сниши глас до шепот:

— Опасявам се, че състоянието на войниците говори красноречиво за съдбата на Германия. Плаването няма да трае дълго. Нека да направим всичко, което е по силите ни, за да им създадем условия да се чувстват колкото е възможно по-удобно. Много хора ли сте загубили?

Искаше ми се да кажа: Загубих семейството, езика и родината си. Загубих всички тези неща. Знаех обаче какво има предвид той.

— Загубих една приятелка, докато пресичахме лагуната по леда вчера. А вие?

— Твърде много, за да мога да уточня броя им — отвърна той. — Утре ще продължат да пристигнат ранени войници. Те ще бъдат качени първи на кораба. Уведомиха ме, че ще има и една група от някакъв санаториум — германски момичета, които са попаднали в ръцете на руснаците. Трябва да се наспите тази нощ. Следващите дни ще бъдат дълги.

Издърпах койката си до койката на Емилия и легнах на нея. Най-накрая бяхме намерили закрила и спокойствие. Бяхме на сигурно място, защитени от снега, студа и руските войници. На палубата бяха разположени зенитни оръдия. Тази нощ щях да спя в легло в топло помещение, далече от всякакви опасности.

Лежах с лице, обърнато към Емилия, която не беше свалила розовата си шапка. Тя ми се усмихна. Спомних си летата, прекарани в Нида с моята братовчедка. Нощем лежахме близо една до друга, а носовете ни почти се докосваха, докато си говорехме и се смеехме. Емилия ми напомняше много на Лина. Имаше същата руса коса и наситеносини очи, криещи сила и тайни.