Сол при солта

емилия

Докато вървях, си намирах работа. Погледнах към дърветата и се сетих за голямото щъркелово гнездо, което бях видяла на покрива на плевника. Това насочи мислите ми към мама. Спомних си топлите слънчеви дни, когато двете ходехме в гората за гъби. В гората край Лвов имаше красив стар дъб с хралупа, достатъчно голяма, за да мога да седя в нея. Оставяхме кошниците до дървото и аз влизах в кухината. Мама седеше, облегнала гръб на дънера, с кръстосани в глезените крака под полата.

— Ти обичаш да ти разказвам легенди, Емилия. Тези дървета от векове пазят легенди — говореше ми тя и докосваше кората на дъба. — Помисли си само колко много неща са видели и усетили тези дървета. В тях са скрити безброй тайни.

— Смяташ ли, че дърветата помнят всеки щъркел? — попитах я от вътрешността на прохладната хралупа.

— Разбира се, че го помнят. Както вече ти казах, те помнят всичко.

Обичах щъркелите така, както мама обичаше дърветата. Те бяха край мен в продължение на шест месеца всяка година. В края на лятото си тръгваха и отлитаха за Африка, за да прекарат зимата на топло край река Нил. През март се връщаха обратно в Полша, в гнездата, които бяха оставили. За да поканят щъркела да си направи гнездо, семействата заковаваха колело от каруца на висок стълб. Ние имахме такъв стълб в двора. Всяка година през март празнувахме, когато нашият щъркел се завръщаше в гнездото. След като отминеха августовските дни, отлитането на щъркелите отбелязваше края на лятото.

Преди шест години, в деня, в който си замина нашият щъркел, мама също си замина. Тя почина, докато раждаше бебето, което щеше да бъде моят по-малък брат.

Гърлото ми се сви. Преглътнах и си напомних, че тя всъщност не си е отишла. Усещах я сред дърветата. Усещах докосването ѝ и чувах смеха ѝ в листата. Ето защо говорех на дърветата, докато вървях. Надявах се клоните им да занесат думите ми на мама, да ѝ кажат какво съм направила и най-вече да ѝ предадат, че ще се опитам да бъда храбра.