Сол при солта

алфред

Всяка тоалетна, в която понечих да вляза, беше заета или мръсна. Стигнах до лазарета, стъпвайки върху купища спасителни жилетки и палта, които пътниците бяха свалили от себе си. На кораба беше много горещо и миришеше гадно на повръщано. Според последната цифра, която бях чул, возехме над десет хиляди души. Моряците разискваха разгорещено въпроса дали корабът ще се движи на зигзаг, за да избегне спотайващите се подводници, и дали ще бъдат запалени навигационните светлини. Беше ми прекалено лошо, за да се безпокоя за подобни неща.

Когато се появих на вратата, сестрата се занимаваше с войниците.

— Дойдох да постъпя в лазарета по собствено желание — заявих. Краката ми започнаха да треперят. — Моля ви да ме настаните веднага на някое легло.

— О, Алфред, съжалявам, но ти страдаш от морска болест. Отделението е за ранени войници.

Стомахът ми се преобърна в знак на протест.

— Всъщност аз съм ранен. Организмът ми е съсипан от врага. Врагът е морето.

— Това първото ти плаване ли е?

— Да, но се заклевам, че ще ми бъде последното.

— Преодолей го, моряко — каза един офицер от леглото си. — Качи се на най-горната палуба и глътни малко въздух. Погледни към хоризонта.

— Това наистина помага — съгласи се сестрата.

— Моля ви — обади се един ранен войник, — не глезете този човек. Изгубил е обяда си и плаче? Аз изгубих ръката си.

Обърнах се към него.

— Ако знаехте, че безопасното ви пристигане в Кил зависи от мен, господине, може би щяхте да проявите малко повече състрадание към другаря си. Ще запомня думите ви.

Излязох от лазарета и се свлякох до стената в коридора.

Скъпа Ханелоре,

Когато се намирам на кръстопът, както ми се случва напоследък, умът ми често поставя под въпрос човешката почтеност. Прости ми, ако говоря неясно, но щом имаме обща цел и сме част от един и същи отбор, не би ли трябвало да полагаме максимални усилия, за да си помагаме взаимно? С умиление си спомням как веднъж двамата с теб бяхме в един и същи отбор. Участвахме в някаква игра на улицата. Сещаш ли се? Ти беше облечена с къса плисирана пола, а косата ти беше вързана със зелена панделка. Играта не продължи дълго, защото майка ти те извика да се прибереш, но в тези кратки моменти, Лоре, ни свързваше обща цел. Целите и принципите са от особено значение.

За мен е тревожен фактът, че хората не подпомагат и дори не приемат радушно съотборниците си. Но още повече ме притесняват онези, които са на страната на противниковия отбор. Минавали ли са ти някога през ума подобни мисли, Ханелоре? Свързвала ли си ги с родителите си и по-точно с обстоятелството, че преценката на майка ти е допринесла за накърняването на собственото ѝ съвършенство? Веднъж попитах майка ти защо се е омъжила за баща ти. И знаеш ли как ми отговори тя? Изрече най-странното нещо:

„Защото го обичам.“