Сол при солта

флориан

— Оставѝ ме на мира! Махай се!

Бях ядосан. Вбесен. Защо полякинята не искаше да спре да се влачи след мен? Ходенето определено я изтощаваше.

— Следвам те отдалече. Ти не ме виждаш — отвърна тя на развален немски.

— Не мога да те пазя.

— Може би аз те пазя — заяви тя със сериозно лице.

— Нямам нужда от защита.

— Тогава защо не вървиш по пътя? — Момичето започна да рита снега, който се беше превърнал в лед през нощта. — По пътя се върви много по-бързо. Освен това вероятността да се намери храна е по-голяма. Полето е по-красиво, но придвижването през него отнема повече време. Не искаш някой да те види, нали? — попита и придърпа розовата шапка върху ушите си.

Това, което не исках, бе да губя време. Обърнах се с гръб към нея и продължих напред. Чух, че говори на полски — мърмореше си нещо. Скоро щеше да се измори и щеше да бъде принудена да спре. Умореното ѝ тяло нямаше да я отведе далече. Мислите за по-малката ми сестра ме измъчваха и накрая се обърнах. Веднага щом спрях, тя също спря и се облегна на едно дърво, за да си почине. Бръкнах в раницата и извадих пистолета на русия войник. Върнах се обратно и се приближих до нея.

— Вземи го. Ако ти се наложи да го използваш, трябва да го държиш с две ръце, докато дърпаш спусъка. Разбра ли? А сега се махай.

Тя кимна, но аз бях сигурен, че не е разбрала. Пистолетът изглеждаше огромен в плетената ѝ ръкавица.

Отдалечих се от нея. Ума си ли бях загубил? Една полякиня със съветски пистолет вървеше на три крачки зад мен, прусака, който носеше тайни, достатъчни, за да взривят кралството. Раната ми крещеше, както и разумът ми. Ако скоро не стигнех до някой контролно-пропускателен пункт, планът ми щеше да се провали.