Сол при солта

флориан

Малкото останали лодки се пълнеха бързо. Раницата висеше от рамото ми на една презрамка и аз се пързалях и залитах.

Зърнах розовата шапка в тълпата. А после видях Йоана. Полякинята пълзеше едва-едва с бебето. Придвижих се сред навалицата до тях. Алфред, морякът, лазеше бавно към мен.

— Йоана, Емилия, бързо! Първо жените и децата! — извиках.

Йоана се обърна, видя полякинята и я сграбчи.

— Бързо! — казах на Йоана. — Качвай се в лодката. Аз ще помогна на Емилия за бебето.

— Вземи малкия — изкрещя поетът, докато буташе като обезумял безпризорното момченце през тълпата. — Моля те, вземи го.

— Опи! — проплака момченцето и се опита да се върне обратно при обущаря.

Един моряк помогна на Йоана да слезе по въжената стълба в спасителната лодка. Тя протегна ръце да поеме бебето.

Полякинята отказа да ѝ го даде. Направи ми знак да се кача в люлеещата се лодка.

Хората напираха. Лодката започна да се пълни.

— Хайде! Слез в лодката! — подканих Емилия.

— Тя има доверие единствено в теб — извика Йоана. — Иска ти да свалиш бебето.

— По дяволите! — изкрещях и подадох раницата си на Алфред.

Поетът на обувките подхвърли една спасителна жилетка над главата ми. Поех бебето от полякинята и слязох в лодката.

— Хората са прекалено много — провикна се някой. — Ще се преобърнем.

— Само още един човек — каза морякът.

— Почакайте! Не! — изревах. — Има и други хора, които трябва да се качат с мен.

— Само още един човек — повтори морякът.

— Емилия, бързо! — изпищя Йоана.

Емилия се взря в нас, а после бързо бутна безпризорното момченце надолу по стълбата. Въжетата се откачиха и лодката падна във водата.

Емилия все още беше на палубата.

Аз държах в ръце бебето ѝ.

Алфред също все още беше на палубата.

Той държеше раницата ми.