Сол при солта

емилия

Харесвах литовката, но грамадната жена, която се казваше Ева, не говореше добре полски и непрекъснато изглеждаше неспокойна. Никога не бях виждала толкова висока жена.

— Това — посочи Ева към корема ми. — От Немерсдорф?

— Не, от фермата, от миналата пролет — отвърнах.

— От фермата?

Кимнах. Трябваше ли да ѝ кажа? Трябваш ли да ѝ обясня, че баща ми ме беше изпратил от Полша да работя в една ферма в Източна Прусия? Трябваше ли да спомена, че фермата беше собственост на едни приятели на татко, семейство Клайст? Татко твърдеше, че там ще бъде по-безопасно за мен. Семейство Клайст имаха син, който се казваше Аугуст. Бузите ми пламнаха, когато се сетих за него.

— Емилия — беше казал господин Клайст, сочейки към момчето със златист загар, което теглеше шейна с дърва, — това е по-голямото ни дете, Аугуст.

Спомних си прекрасното лице на Аугуст и се усмихнах. Покрих си корема с ръце.

— Ще се срещнем с Аугуст — казах ѝ. — Такъв е планът ни.

Ева кимна и се отдалечи.

Лежах по гръб и си мислех за Аугуст, за сватбата ни и за голямото гнездо, което щяхме да направим за щъркелите в двора на къщата си, също като онова гнездо на покрива на плевника. Образите бяха толкова безметежни, толкова съвършени, че след малко се унесох в сън.