Сол при солта

флориан

Заведох обущаря и безпризорното момченце да пренощуват с мен в прожекционната кабина. Загърнах момченцето с дългото си вълнено палто и прегънах яката, за да му служи за възглавничка. То потъна в дълбок сън, гушнало зайчето. Когато се събудих, още спеше.

Поетът на обувките беше отворил очи и се взираше в ботушите ми.

— Сам си преправил тока — отбеляза. — Пипал си сръчно. Занаятчия ли си?

— Нещо такова — отвърнах.

Ако знаеше истината, дали щеше да ме издаде?

— Шест години — продължи той. — Тази война открадна от света шест години. Роден съм в Германия и съм прекарал живота си там. Имам близки приятели, които са руснаци. От тях научавам, че руският народ страда ужасно. Сталин, Хитлер… — Сниши глас до шепот: — Развръзката няма как да бъде щастлива.

Кимнах и се замислих върху думите му. Какво би означавало да бъдеш германец след края на войната? Какво би означавало да бъдеш прусак? Погледнах си часовника.

— Трябва да събудим малчугана.

— Да, време е. — Старецът въздъхна и добави: — Гледам го и му завиждам за спокойния сън, за невинността.

— Как се озова момченцето в групата ви? — попитах.

— Излезе само от гората. На предницата на палтото му беше закачено листче с някакъв адрес в Берлин. Чудя се обаче кой го чака там. Дали адресът не е на някое сиропиталище? Казало на Йоана, че било с баба си, но един ден тя не се събудила.

Усетих как мускулите на лицето ми потрепнаха въпреки усилията да запазя самообладание.

Старецът кимна.

— Един англичанин е казал: „Смъртта пуска живота да си отиде през хиляда врати; аз ще намеря една от тях“. Всеки от нас го очаква една от тези врати. Наясно съм с това. Приемам го. Но децата… Ето с какво не мога да се примиря. — Той поклати глава. — Защо трябва да бъдат погубвани деца?

— Но нали тъкмо заради момченцето ти дадоха пропуск? То е твърде малко, за да пътува само.

— Да, така е. Разсъждавал съм по този въпрос. Вероятно децата са ангелчета, които се грижат за повехнали старци като мен.

— С кой кораб ще пътувате? — попитах.

— С „Густлоф“

— А ти? — попита на свой ред той.

— С „Густлоф“ — отвърнах.

Двамата се усмихнахме мълчаливо.