Сол при солта

емилия

Йоана заспа бързо.

Болката започна от слабините и прониза вътрешностите ми. Приличаше на спазмите, които усещах през последните дни, но беше по-силна. Лежах на койката в продължение на няколко часа. Болката се повтаряше на определени интервали. Унасях в сън и се стрясках от силен натиск и болка. Свалих си шапката и пъхнах пръсти в дупките на рехавата розова плетка. Изпях от начало до край „Всички патета“. Острата болка се появи отново. Мачках шапката и стисках зъби, за да не извикам. Болката раздираше корема ми. Изведнъж, насред агонията, заключената врата на ума ми се отвори и аз вече не лежах на койката в родилното отделение на кораба.

Бях седнала на дървения под пред спалнята на мама с купичка, пълна с черно френско грозде, на скута. След като всичко приключеше, щяха да застана до мама и да я нахраня с гроздето. Най-накрая щях да се сдобия с братче или сестриче. Години наред бях чакала и бях молила родителите си за това.

Татко крачеше във вестибюла. От време на време мама стенеше, опитвайки се да даде живот на бебето. Часовете отминаваха. Започнах да огладнявам. И точно когато вдигнах шепа зърна към устата си, звуците се промениха. Родилните стонове се превърнаха в ужасени писъци. Татко се втурна в стаята. Седях върху пода, вцепенена от гласа на мама.

Изведнъж настъпи тишина. Акушерката се разплака.

Тракането на покрива оповести отлитането на щъркелите, а после акушерката излезе във вестибюла, за да оповести кончината на мама.

Не вярвах, че това се случва наяве. Мислех си, че е сън. Затворих очи и след малко ги отворих. Събудѝ се, мамо! Събудѝ се! Моля те, не ме оставяй!, изпищях. Зърната се изсипаха върху предницата на роклята ми и се търкулнаха по пода.

А сега проговорих на майка си от койката:

— И аз ли ще умра, мамо?

Йоана се размърда.

— Емилия?

Погледнах нагоре към мама и попитах отново:

— Umre, prawda? Ще умра, нали, мамо?

Йоана скочи на крака и пъхна възглавници под главата и раменете ми. Реакцията ѝ потвърди страха ми.

Да, щях да умра.

Но за разлика от мама нямаше да отида в рая. Тайните ми бяха заключили вратите му. Щях да се превърна в скъсано хвърчило, заплетено в клоните на някое дърво, неспособно да лети.

Болката отново ме прониза. Смъртта размахваше косата си, режеше, кълцаше. Беше непоносимо. После болката се уталожи.

— Йоана.

Протегнах ръка към нея, но тя се беше надвесила над долната част на тялото ми. Вдигна бързо очи и сложи ръка на коляното ми.

— Тук съм, Емилия.

— Чуй ме, моля те. Трябва да ме изслушаш — прошепнах.

— Добре. Мисли си за Аугуст, Емилия.

Болката отново ме връхлетя. Измъчваше ме заради лъжите ми. Изостряше се, дълбаеше в мен, спираше дъха ми. Усетих как зъбите ми пробиват устната ми. Косата се въртеше и се забиваше в плътта ми.

Трябва да ѝ кажеш, Емилия.

Да изчистиш съвестта си. Да освободиш душата си.

Болката ме отпусна.

По бузите ми се стичаха сълзи.

— Не плачи — каза ми Йоана. — Скоро всичко ще приключи. Мисли си за Аугуст, Емилия. Мисли си колко щастливи ще бъдете.

Тя беше права. Скоро всичко щеше да приключи. Пареща вълна заля вътрешностите ми. Изпищях от адската болка.

Трябва да ѝ кажеш, Емилия.

Съвестта ми се бунтуваше, срамът ме изгаряше. Погледнах към Йоана, поклатих глава и прошепнах през сълзи:

— Няма никакъв Аугуст.