Сол при солта

25 април 1969 г.

Борнхолм, Дания

Скъпи мой Флориан,

Бях изпълнена с радост от отговора ти. Може и да звучи странно, но през всичките тези години — двайсет и четири, за да бъда точна — винаги съм имала чувството, че те познавам. Давам си сметка, разбира се, че ти е било нужно време и внимателно обмисляне, преди да ми отговориш. Аз също се извинявам за това, че ти пиша с известно закъснение, но ми беше нужна помощ за немския език. Част от мен се страхуваше, скъпо дете, че никога няма да ми отговориш. Дълго мислих дали да изпратя първото писмо, защото се чудех дали то изобщо ще стигне до теб. Написах го същия ден, в който прочетох статията във вестника. В началото я възприех просто като една интересна история — в нея се разказваше за млада плувкиня от Америка, която мечтае да вземе участие в летните олимпийски игри, но националността ѝ е под въпрос, тъй като е родена на кораб. Можеш ли да си представиш колко бях изненадана, след като прочетох тези думи, изречени от самата плувкиня, от Халинка?

„Биологичната ми майка е била на един германски кораб, който е потънал по време на войната — на «Вилхелм Густлоф». Спасила е мен и по-големия ми брат, Клаус, по време на потъването на кораба. Казват, че била много храбра. Не знаем нищо за нея, освен че е била полякиня и името ѝ е било Емилия.“

Името ѝ е било Емилия.

Естествено, би могло да бъде съвпадение, но тъй като в статията се споменаваше за теб и за Йоана, бях убедена, че съм права. Емилия, Флориан, Йоана. Не беше съвпадение. Свързах се с моя позната в Америка, която откри адреса ти в указателя в библиотеката. Много съм ѝ благодарна за помощта.

В писмото си ти ме питаш с известно притеснение дали съм казала на някого за теб. Можеш да бъдеш спокоен — не съм. Питаш ме също така как се е случило. Благодаря ти от сърце за желанието ти да узнаеш истината и се надявам разказът ми да ти донесе спокойствие.

Тя пристигна през февруари.

Ниле беше излязъл от къщи, за да провери мрежите, които беше заложил предишната вечер. Забави се доста и аз отидох да видя дали не се нуждае от помощ. Трудно ми е да ти опиша чувството, което изпитах, след като видях сала да се удря в брега на нашето имение. Изглеждаше така, сякаш тя чукаше тихо и ни молеше да я приемем.

През годините безброй предмети са изплували на сушата. На остров Борнхолм има музей, чиито експонати представляват находки, открити по бреговете му. Но този случай, естествено, беше особен. За разлика от повечето бутилки и отломки крайбрежната ивица, на която тя се появи, не беше обществена собственост. Тя пристигна при нас, в нашия песъчлив заден двор, преборила вълните и стихиите.

Макар и да съм сигурна, че тази история изглежда призрачна и страховита, всъщност не беше така. И до ден-днешен не съм в състояние да обясня защо. Онази нощ двамата с Ниле седяхме смълчани и се взирахме в огъня. Толкова много въпроси. Откъде беше дошло това момиче с розова вълнена шапка? Колко време беше продължило пътуването ѝ? Колко ли беше страдала? Мислехме си, разбира се, и за родителите ѝ. Кое семейство беше загубило красивата си дъщеря?

Не можахме да заспим. Станахме от леглото в мрака. Голямата раница се беше размразила до огъня и Ниле я занесе в кухнята. Извадихме всички неща от нея и ги сложихме на масата. Бяхме много объркани. И тогава Ниле намери твоя бележник. Почеркът беше толкова ситен, че се наложи да използваме лупа със силно увеличение. Подробностите бяха обвити в тайнственост. Харесаха ми дребните скици, подписите и кратките описания на твоето семейство и на Йоана.

Но това, от което се нуждаехме, за да разкрием загадката, бяха бележките в полето…

Емилия. Розова шапка. Полша.

Разбрахме, че съкращението „Уили Джи“ означава „Вилхелм Густлоф“ години по-късно, след като Ниле прочете в шведската преса някакъв материал за потъването на кораба. Бяхме шокирани, когато узнахме, че на борда му е имало десет хиляди души. Над девет хиляди бяха загинали.

Твоята Емилия беше една от тях.

Свързахме се с германските окупационни власти, но те не проявиха интерес, понеже тя не беше служила в армията. Свързахме се и с Червения кръст. Осъзнавахме, че ако споменем за малката кутия, много хора ще се отзоват. Затова не го направихме. Искахме да помогнем за издирването на Емилия, а не на заграбените през войната предмети на изкуството. Изминаха двайсет и четири години, но дори и сега сърцето ми спира, когато някой почука на вратата на къщата ни. До този момент обаче никой не е дошъл да пита за нея. Оставям на теб и на Йоана да решите дали да кажете на Халинка. Междувременно скрих на сигурно място вещите от раницата, каквато беше молбата ти.

И така, скъпо момче, аз остарях, а моя Ниле вече го няма. Милото ти писмо донесе мир на душата ми, след като разбрах, че ти, Йоана, Клаус и Халинка, както и вашето дете сте заедно в Америка. Давам си сметка колко упорито сте се борили за този нов живот. Потъването на „Густлоф“ е най-голямото морско бедствие, но въпреки всичко светът все още не знае нищо за него. Често се чудя дали това някога ще се промени, или трагедията ще се превърне в поредната погълната от войната тайна.

Пишеш ми, че Емилия е вашият спасител и че тя непрекъснато присъства в мислите ти. Искам да те уверя, Флориан, че тя завинаги ще остане в моето сърце. Войната е истинска катастрофа. Тя разрушава семействата необратимо. Но тези, които са загинали, не са загубени за нас. Близо до нашата къща, там, където рекичката прави завой под стария дървен мост, се намира най-красивата леха с рози.

На това място почива Емилия. Тя е в безопасност. Тя е обичана.

С най-нежни чувства,

Клара Кристенсен