Сол при солта

алфред

Сутрешното небе спускаше студени, надиплени като драперии сенки над кея. Дали любимата ми Дойчланд губеше позициите си? Нима беше възможно? Любек, Кьолн, Хамбург. Носеха се слухове, че са сринати до основи. Осма дивизия на американските военновъздушни сили беше бомбардирала пристанището преди няколко месеца. Над сто самолета бяха изсипали стоманени цилиндри върху Готенхафен. Корабът „Щутгарт“ беше уцелен и потопен.

Бяха извършвали бомбардировки и преди. Щяха да го направят отново. Съществуваха три сигнала за въздушна тревога, степенувани според нивото на опасност. Бях ги научил наизуст.

Дъжд.

Градушка.

Сняг.

Представях си как в случай на нападение ще стрелям във въздуха и ще размахам яростно ръка, стиснал патрони в шепата си. В ума си често изкачвах подобни планини от битки.

Междувременно обаче по-скоро използвах острата си наблюдателност, отколкото зверска сила. Фюрерът изискваше от нас да си водим подробни записки. Възнамерявах на всяка цена да докажа, че заслужавам да бъда повишен на длъжност документалист. В края на краищата бях надарен със зорко око. Записването на резултатите от наблюденията ми и изчитането им на глас още повече усъвършенстваха умствения ми каталог. Рецитациите ми, изглежда, притесняваха другите моряци, но нима можех да ги виня, защото ми завиждаха заради способностите ми да поддържам архив?

Разполагах с тайно средство. За да не изпускам от погледа си расовите, социалните и политическите врагове на райха, бях измислил мелодия за списъка на фюрера. Беше ми по-лесно да си спомня думите, ако ги изпея, подобно на дете, което разказва урока си под формата на песен. Мелодията беше лесна за помнене:

Финалът ми беше любим. Пет силни сричкови такта. Тананиках си песента наум, докато изпълнявах останалите си задължения.

В момента на пристанището се провеждаше някаква важна операция, но все още не ми бяха известни подробностите около нея. Разговорите бяха изпълнени с напрежение и страх. Слушах внимателно.

— Недей да стоиш тук и да слухтиш, Фрик, а се размърдай! Нали не искаш да бъдеш вдигнат във въздуха от някой руски самолет?

— Със сигурност не. — Подадох глава навън, като се опитах да не изпусна камарата от спасителни жилетки, и попитах: — Къде да ги занеса?

Офицерът посочи един огромен сиво-син кораб, чийто цвят подхождаше на застрашителното небе.

— На онзи кораб — отвърна. — На „Вилхелм Густлоф“.