Сол при солта

йоана

Хълбоците и гърбът ми ме боляха от спането върху студения каменен под. Бях се събудила в полунощ, въобразявайки си, че виждам германеца надвесен над мен в тъмнината. Когато примигнах, той изчезна. Тогава разбрах, че е било сън.

Казах си, че просто се безпокоя за него. Истината обаче не ми даваше мира. Защо го търсех? Раната му заздравяваше. Беше по-силен от повечето от нас. Притеснявах се да призная пред себе си, че исках отново да го видя не за да преценя състоянието на раната му, а за да открия името и естеството на мисията му, както и причината, поради която беше взел рисунката от куфара ми. Ингрид каза, че е крадец, но смяташе, че е имал желание да ме опознае, а не да ме нарани. Искаше ми се да ѝ вярвам. Войната беше изпълнена с бруталност. Дали все още се срещаха почтени млади мъже?

— Сигурно е някъде наоколо — усмихна се Ингрид. — И ни наблюдава.

Бях огледала претъпканата катедрала много пъти предишната нощ, чудейки се дали е права.

— Йоана — прошепна Ингрид и посегна да хване ръцете ми. — Руснаците се приближават все повече към нас с всеки изминал ден. Без теб… Не мога да понеса мисълта за това, което щеше да ми се случи.

— Просто трябва да пресечем лагуната по леда — успокоих я аз. — Вече почти стигнахме. Мястото, откъдето ще тръгнем, е недалече оттук, в подножието на хълма.

Събрахме вещите си. Ингрид омота мекия шал на германския войник около врата си.

Емилия ми се усмихна с начервените си устни, докато излизахме от катедралата.

Бяхме невероятна група — влюбено бременно момиче, добродушен обущар, осиротяло момченце, сляпо момиче и жена гигант, която непрекъснато се оплакваше, че всички ѝ пречат, а всъщност заемаше най-много място в сравнение с всички останали. И аз — самотно момиче, което тъгуваше за семейството си и се молеше да получи втори шанс.

Бяхме сред първите, които тръгнаха да пресичат лагуната. Заледената ѝ повърхност изглеждаше огромна.

— Групите трябва да бъдат на петдесет метра разстояние една от друга — инструктираха ни войниците. — Не бива да натоварваме прекомерно леда. Движете се бързо.

Как бихме могли да се движим бързо? Предстоеше ни да изминем километри, а ледът беше хлъзгав.

— Нека да тръгна първа — каза Ингрид, чиито очи все още бяха превързани. — Сама.

— Изключено — отвърнах. — Ще тръгнем заедно.

— Аз ще придружавам Ингрид — заяви поетът на обувките. — Бастунът ми може да изпробва здравината на леда по-добре от която и да било подметка.

— Не — настояваше Ингрид. — Ако съм сама, ще бъда в състояние да усетя по-добре леда. И ще ви кажа дали е стабилен. Тогава ще прекарате каруцата заедно с всички останали.

Ингрид измина няколко метра с превързани очи и протегнати напред ръце. Направи една крачка, спря и се ослуша.

После още една.

Слънцето изгря и лъчите му заляха със светлина лагуната. Ледът пред Ингрид беше почервенял от замръзналата кръв. Тя вдигна крак, а после рязко го отпусна, сякаш беше усетила петното. Стоеше неподвижно и дишаше тежко, съвсем сама върху вледенената вода. После внимателно пристъпи напред върху замръзналата кръв. Направи още няколко крачки. Вече беше на двайсет метра от нас. Не можех повече да я гледам как се движи сама, с превързани очи. Тръгнах към нея.

— Идвам, Ингрид.

— Ледът е дебел — извика тя. — Тръгвайте.

Запристъпвах към нея. Останалата част от групата се придвижваше бавно и предпазливо, макар че на всички отчаяно им се искаше да се измъкнат бързо от капана на леда.

Тялото на Ингрид изведнъж се скова. После гърбът ѝ се изви като дъга.

— Не! — изпищя тя. — Връщайте се!

Започнахме да отстъпваме назад. Бях твърде далече от брега, за да стигна бързо до него. И тогава ги чух: в небето над нас летяха руски самолети и обстрелваха местността. Обезумели от ужас бежанци бягаха във всички посоки. Войници се хвърляха в преспите. Легнах по очи върху заледената повърхност на лагуната. Слънцето започна да грее по-силно. Лъчите му проникнаха през леда и разкриха ужаса под него. През блестящата ледената кора се виждаха мъртъв кон и детска ръкавичка. Затворих очи и започнах да се задушавам от страховитата гледка.

Въздухът покрай главата ми се изпълни с пронизителни свистящи, пукащи и трещящи звуци. В замръзналата повърхност на лагуната се забиваха куршуми. Върху палтото ми се сипеха парчета лед, докато писъците се блъскаха в ушите ми.

Стрелбата утихна. Отворих очи и видях дупката в леда. Ръбът ѝ беше оплискан с кръв.

— Ингрид! — изкрещях.

Ингрид беше изчезнала.

Покритата ѝ с ръкавица ръка се появи изведнъж от черната вода.

Допълзях до нея.

Ръката ѝ се вкопчи в ръба на дупката.

— Ингрид! — изстенах.

Ледът се разчупи.

Дупката се разшири и една дълбока пукнатина запълзя към мен. Ръката на Ингрид се поклащаше отчаяно.

Усетих как някой ме хвана за глезените. Започнах да се плъзгам заднишком по корем към замръзналия бряг.

— Пусни ме! — извиках.

Дупката се разшири още повече. Водата прииждаше към мен. Зад гърба си чувах ужасени крясъци:

— Ледът се пука във всички посоки!

Продължавах да се плъзгам назад. Опитах се да се освободя и да се върна обратно при Ингрид.

— Не! — проплаках. — Ингрид!

Погледнах към дупката, в която се плискаше мътна вода. Изведнъж ръката на Ингрид престана да се движи. Пръстите ѝ се отпуснаха, свиха се бавно и изчезнаха под леда.