Сол при солта

йоана

— Защо трябва да вярваме на един обущар? — мърмореше Ева. — Старецът е майстор, а не пророк.

Не си признах, но аз също бях започнала да губя надежда.

— Той каза, че познава района — отвърнах. — Каза, че като млад е минал покрай имението със семейството си.

— Вървим от прекалено дълго време. Ако не спрем скоро, конят ще грохне и утре няма да може да продължи.

Ева беше права. Преди няколко километра попаднахме на малък плевник. Някои от групата останаха да преспят в него. Ние решихме да не се отказваме да търсим имението и сега следвахме поета на обувките и неуморния му бастун. Вече разполагахме само с един кон. Преди няколко дни имахме две каруци и три коня, но германските войници, на които се натъкнахме, взеха едната каруца и два от конете под предлог, че са нужни на фронта. Тъй като не ни поискаха да им покажем заповедите си за евакуация, не им се противопоставихме. Германската армия беше иззела всичко — коли, нефт, радиоприемници, животни, храна. Беше ясно, че тя е започнала да се огъва под натиска на съюзниците, но гаулайтер Кох, регионалният лидер на Хитлер, отказваше да позволи на цивилните граждани да се евакуират. Вместо да попаднат в жестоките ръце на руските мародери, някои хора се противопоставиха на райха и напуснаха домовете си, както бяхме направили ние.

Ако къщата в имението, към която ни водеше поетът на обувките, все още съществуваше, тя със сигурност беше разграбена и опустошена от германската армия и от нея беше останала само обвивката на предишната ѝ същност. Или, което беше още по-лошо, в нея може би се бяха настанили германски войници. Съществуваше вероятност германците да ни поискат обяснение защо сме тръгнали на път, след като не разполагаме с официални заповеди за евакуация.

— Снегът всеки момент ще завали — изрече тихо Ингрид.

Поетът на обувките спря и потупа с бастуна си по заледения път.

— Аха! Ето го!

Но наоколо не се виждаше никакво имение. Старецът ни накара да спрем близо до боровата гора, покрай която вървяхме от часове. Извика на безпризорното момченце, прошепна му нещо в ухото и посочи към гората. Момченцето хукна напред. Ние чакахме, треперейки.

— Скъпа моя Ева, ако съм прав и наистина съм открил имението, ще ми се извиниш ли?

— Ако наистина си открил имението, ще танцувам с теб, старче — тросна му са Ева.

— Притисната в обятията ми. — Поетът на обувките кимна. — Валс, моля.

Изведнъж безпризорното момченце се появи на пътя пред нас. Дребното му телце потрепваше от вълнение, докато ни махаше с ръка да се приближим към него. Беше застанало в малка просека в гората, която разкриваше тясна, обрасла с трева пътека.

— Много хитро! Знатните юнкери са замаскирали пътеката си! — възкликна поетът. — Отмести тези клони, момчето ми. Трябва да преведем коня и каруцата през дърветата.

Момченцето отмести клоните. Проправихме си път през пролуката и излязохме на място, където пътеката стана по-широка. След като всички се притулихме зад храстите, поетът на обувките и момченцето върнаха обратно клоните.

— Не трябва ли да се опитаме да прикрием следите си? — попитах.

— Няма нужда — извика Ева. — Снегът ще ги заличи. Хайде да тръгваме.

Продължихме с тежки стъпки по пътеката, а високите дървета тъмнееха около нас подобно на застанали на стража войници. Стигнахме до една поляна. В далечината пред нас, кацнала върху нисък хълм, се издигаше огромна изящна къща с високи прозорци и няколко комина.

— Дявол да го вземе! — прошепна Ева.