Сол при солта

емилия

Мъничкото бебе се гушеше в прегръдките ми. Рицарят каза, че тя е част от мама, част от татко, част от мен. След като беше част от нас, искаше ми се да познава нашия град Лвов, да познава Полша. Докато гледах детето, изведнъж зажадувах за страната си, за дебелите ѝ пчели, носещи нектар от цветчетата на ябълките, и за птиците, пеещи в лешниковите храсти.

Как би могла да различи истините от лъжите? Щеше ли да повярва, че поляци, евреи, украинци, арменци и унгарци живееха заедно в мир в Лвов преди войната? Че често правех чай и понички с Рахел и Хелън в нашата кухня?

Исках тя да познава нашата храна. Колко ми липсваше докосването до посипаното с брашно тесто. Липсваше ми подхвърлянето на палачинките в тигана и пъстрата палитра от плодове и зеленчуци, затворени в буркани върху лавиците. Войната беше изсмукала цветовете, оставяйки единствено вихрушка от сивота.

Исках тя да познава не просто Полша, а моята Полша.

Притиснах я до себе си и прошепнах на полски:

— Нямаше гета, нямаше ленти върху ръкавите. Често заспивах, милвана от ветреца, който влизаше в стаята ми през отворения прозорец. Такава е истината. Така беше някога.