Сол при солта

флориан

Бях сигурен. Сестрата щеше да поиска да прегледа ухото ми. Наблюдавах я, докато си проправяше път по пътеката между редовете и търсеше стълбището. Дали щеше да го намери? Седнах и започнах да си почиствам ноктите с ножчето.

Тя отвори вратата.

— Изненадана съм, че е отключено — каза.

— Знаех, че ще се качиш горе.

— Откъде знаеше?

Свих рамене.

— Ти си изключително отговорен човек. Изпитваш непреодолима нужда да лекуваш хората. — Вдигнах поглед от ножчето. — Защо?

— Непрекъснато задаваш въпроси. Почти не говориш. Попитах те няколко пъти как се казваш, но ти не ми отговори. Знаеш ли как те наричам? „Германеца“.

— Аз съм прусак.

Сведох отново очи към ножчето. Дали не трябваше да ѝ кажа?

— Добре, оттук нататък ще те наричам „прусака“. — Тя коленичи до мен. — Нека да погледна ухото ти.

Бръкна в чантата си, извади фенерче и надникна в ухото ми.

Усещах топлината на лицето ѝ до своето. Във вдлъбнатината на гърлото ѝ лежеше кехлибарена висулка.

— Красиво колие. Харесваш ли кехлибара? — попитах, мислейки си за безценния лебед.

— Аз съм литовка. Разбира се, че харесвам кехлибара. Тъпанчето ти е спукано. Отскоро. Какво се е случило с него?

— От експлозията е. Стана по същото време, когато ме рани шрапнелът.

Тя опипа мястото около ухото ми. Върховете на пръстите ѝ докоснаха леко ушната мида. Потрепнах.

— Боли ли те? — попита тя.

Поклатих глава. Не, не ме болеше. Не чувах с едното ухо, но не бях безчувствен. Лицето ѝ беше на няколко сантиметра от моето, а устата ѝ почти се доближаваше ухото ми и тя дишаше в него. Затворих очи и положих неистови усилия да не се разтреперя. Тя ме изпитваше. Отпусна се върху петите си и се ухили.

— Доволна ли си? — попитах.

— О, да! — усмихна се тя. — Със сигурност не чуваш с това ухо.

— Знам, че каза нещо. Усетих го. Но не го чух.

— Добре тогава, чуй ме сега. Аз съм Йоана. Трябва да ме наричаш по име. Не „сестрата“, нито „момичето“, а Йоана.

— Може би така няма да бъде учтиво — отвърнах. — Ти си по-възрастна от мен. Вероятно трябва да те наричам „мадам“?

Тя завъртя очи.

— Легни. Искам да погледна превръзката на раната ти. Легнах и скръстих ръце под главата си. Трябваше да я попитам.

— Или може би си „госпожа“?

— Не, не съм „госпожа“ — отвърна, оглеждайки раната. — А ти имаш ли „госпожа“?

Потрепнах.

— Там, където ме пипна току-що, все още ме боли.

— Нормално е. Ако раната беше инфектирана, щеше да вдигнеш висока температура и кожата около нея щеше да бъде по-тъмна. — С лекота заговори на медицински език. Внимателно отметна назад косата ми, която се нуждаеше от подстригване, и сложи длан върху челото ми. Дланта ѝ беше топла. — Температурата ти не е повишена. — Замълча и си прочисти гърлото. — Мисля си за това, което каза. Утре може би ще се разделим. Аз трябва да остана с Емилия.

— Трябва?

Тя продължи да размотава изцапания бинт.

— Да. Тя скоро ще роди и макар че се старае да изглежда смела, вероятно е доста уплашена.

А ти уплашена ли си?, искаше ми се да я попитам. Дали някъде я чакаше войник? Спомних си песента „Лили Марлен“, за която ми беше споменала. Може би под някоя улична лампа в Литва я чакаше мъж.

— Значи искаш да помогнеш на полякинята. Като онази английска сестра, която е обикаляла с лампата си в тъмнината, за да спаси всички онези болни хора?

— Не — отвърна решително тя. — Аз не съм Флорънс Найтингейл. Просто… Емилия ми напомня за някого.

Помислих си, че ако ѝ кажех истината, може би щях да я спечеля на своя страна.

— И на мен ми напомня за някого — изрекох. — Имам по-малка сестра.

Стана така, както предполагах. Главата ѝ се завъртя рязко към мен.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Почти на шестнайсет е, като полякинята. Баща ми я изпрати на север близо до границата с Дания, за да бъде на сигурно място. Повече от три години не съм чувал нищо за нея. Но на всяка цена ще я открия.

Изражението на лицето ѝ се смекчи.

— Родителите ти живи ли са? — попитах.

Ръцете ѝ спряха да се движат. Отпусна пръсти върху гърдите ми. Очите ѝ се отклониха към ъгъла на помещението и тя въздъхна:

— Надявам се.

Семейството. Бях засегнал болното ѝ място. Давах си сметка, че ако продължа в този дух, ще я убедя, но изведнъж се почувствах зле. Тя наистина беше добро момиче. Но защо трябваше да бъде толкова красива? Защо не беше с мустаци като онази огромна жена, Ева?

— Старая се да отблъсквам лошите мисли — промълви тя. — Майка ми е в бежански лагер в Германия, но баща ми и брат ми все още са в Литва. Мама смята, че двамата се сражават в гората. Говори се, че Сталин е причинил неописуеми страдания на литовците. Непрекъснато си мисля за семейството в онова имение. — Замълча за миг. — Напълно ли си сигурен, че всички бяха мъртви? Може би едно от децата беше живо и щях да успея да му помогна.

Не исках да ѝ описвам сцената.

— Всички бяха мъртви.

Тя ме погледна в очите и каза:

— Постъпих глупаво.

Взирах се в нея в очакване да ми обясни какво имаше предвид. Защитната ѝ броня постепенно се смъкваше. Вече беше склонна да се разкрие пред мен. Една мека къдрица се изплъзна иззад ухото ѝ и падна на бузата ѝ. Тази къдрица. Тя просто ме подлудяваше.

— Написах бележка на семейството, че съм взела шивашкия им комплект. Почувствах се неудобно от факта, че вземам тяхна вещ. Това, естествено, беше преди да разбера, че всички са на горния етаж. Подписах бележката ѝ я оставих в кухнята. Сега името ми е върху листа в онази къща. Какво ще стане, ако роднините им отидат там и открият мъртъвците и бележката?

— Със сигурност ще си помислят, че си убила цялото семейство и си оставила бележка, в която пише, че си взела шивашкия комплект. Като истински хладнокръвен убиец — добавих и се засмях.

Защитната броня отново бързо се върна на мястото си. Бях прекалил с приказките си.

— Убийците обаче невинаги са фактическите извършители на престъплението — изрекох. — Понякога те дори нямат кръв по ръцете си.

Тя прибра инструментите и санитарните материали в чантата си, като остави ризата ми разтворена.

— Конците трябва да бъдат свалени след няколко дни. Не знам дали ще бъда допусната до някой кораб. Ако това стане, бих могла да потвърдя, че си ранен и ухото ти е увредено. Но трябва да знам някои неща за теб. В противен случай не бих рискувала. Трябва да знам как се казваш, да видя документите ти и да разбера какво криеш в раницата си.

Тя се изправи на крака и погледна към мен.

Подпрях се на лакти, но не ѝ отговорих. Наистина ми се искаше да не харесвам това момиче. Чувствах се ужасно.

— Мислиш се за много хитър — заяви тя и поклати глава. — Знам, че си взел нещо от куфара ми. До утре трябва да ми го върнеш.

— Не разбирам за какво говориш. Не би било зле да прегледаш отново куфара си.

— О, виждам, че умееш да лъжеш, но не си чак толкова добър в тази работа. И, повярвай ми, ти не си единственият, който има тайни. Лека нощ, прусако.

След тези думи тя отвори вратата на прожекционната кабина и излезе.

Отпуснах се върху студената мозайка на пода. Бръкнах в джоба си и извадих бележката ѝ за шивашкия комплект. Какво трябва да е едно момиче, за да остави бележка на място, превърнало се в кървава сцена?

Честно.

Взирах се в красивия ѝ почерк и се опитвах да го запаметя, проследявайки с пръст буквите от името ѝ. Бях върнал обратно рисунката в куфара ѝ. Да, все пак бях добър в тази работа.

Лека нощ, Йоана.