Сол при солта

емилия

Рицарят изчезна.

Йоана изчезна.

Морякът ни водеше към пункта на пристанището и пееше монотонно: Ю-го-сла-вя-ни. Беше неспокоен и непрекъснато мигаше. Рицарят си мислеше, че ще успее да го измами. Може би наистина щеше да успее. Но какво би означавало това за мен? Наближихме пункта за регистрация, който беше близо до водата. Пред него се виеха безкрайни опашки. Богатите германци, облечени в луксозни дрехи, стояха на една опашка, военните — на друга. Останалите опашки се състояха от уморени бежанци и семейства, които се евакуираха.

— Няма да се наредя на опашка — заяви Ева. — Ще изчакам да пристигне каруцата. Всичките ми ценни вещи са в нея. Не искам да тръгна без тях.

— Но, Ева, скъпа, обувките ти носят най-ценното нещо, което имаш — твоя живот — каза ѝ поетът. — Не трябва да губиш време. Всичко останало може да бъде възстановено.

— Сребърните прибори на майка ми са в онази каруца — не отстъпваше Ева. — Ще чакам.

Морякът продължаваше да върви. Не беше забелязал, че един човек се е отделил от групата. Заведе ни до опашката, на която се бяха наредили партийните функционери. После явно размисли и ни подкара към началото на опашката от бежанци. Хората започнаха да протестират.

Макар че беше много студено, започнах да се потя. Разкопчах си палтото и си поех дълбоко въздух. Извършващите регистрацията войници спряха моряка и му поискаха обяснение за причината, поради която се опитваше да пререди опашката.

— Водя четирима пътници по молба на доктор Рихтер — заяви той.

— Виждам само трима — отвърна войникът. — Нима не можете да броите?

— Много съм добър по математика. — Морякът се завъртя кръгом. — Къде е онази огромна като горила жена? Е, добре, водя трима пътници. По молба на доктор Рихтер. А тази жена е бременна. — Погледна към войника и му се усмихна подигравателно. — Значи стават четирима, нали? Нима не можете да броите?

Дръпна ме към масата, където седяха войниците, обслужващи пункта за регистрация, и ми каза:

— Ваш ред е, фрау. Покажете им документите си.