Сол при солта

йоана

Черната вода се плискаше в борда на лодката. Снегът се сипеше върху нас. В притихналия мрак Флориан започна да ми разказва за себе си. Разказа ми за майка си; сподели с мен, че тя много му липсва, че съжалява за грешките, които е допуснал по отношение на баща си. Говори за много хора и за много места.

Правеше го, защото знаеше, че скоро ще умрем.

Аз си мислех за майка си, която търпеливо ме чакаше и се притесняваше за единствената си дъщеря, която може би беше единственият оцелял член от семейството ѝ. Как ли щеше да научи новината? Всички бяха чували историите за големите кораби „Титаник“ и „Лузитания“. Погледнах към водата, където плаваха безшумно хиляди трупове. Това беше нещо много по-голямо. На борда на „Густлоф“ имаше над десет хиляди души. Ужасяващите подробности около потъването на кораба щяха да бъдат поместени във всички вестници по света. Трагедията щеше да бъде анализирана години наред, щеше да се превърне в легенда.

Седях, прегърната от красивия крадец, а двамата бяхме заслонили с телата си сирачето и новороденото бебе. Мислех си за Емилия, която стоеше на палубата на „Густлоф“ в ледения вятър и подаваше бебето си на Флориан. Погледна към нас, а русата ѝ коса са развяваше изпод розовата шапка.

Само още един човек.

Така беше казал морякът.

Повечето хора щяха да се борят да бъдат този „един човек“. Щяха да настояват да бъдат този „един човек“. Емилия обаче беше бутнала безпризорното момченце в лодката, жертвайки себе си заради него. Къде беше тя сега? Дали беше успяла да се качи на някоя лодка? Мислех си за уплашената, но храбра Емилия и се разплаках.

Нуждаех се от майка си. Майка ми обичаше Литва. Обичаше семейството си. Войната ѝ беше изтръгнала последната любов. Дали щеше да узнае ужасните подробности за нашите страдания? Дали новината щеше да стигне до родния ми град Биржай, до тъмния бункер в гората, където се предполагаше, че се крият брат ми и баща ми?

Йоана Вилкас, вашата дъщеря, твоята сестра. Тя е сол при солта.

Лодката се носеше в мрака, подскачайки по вълните. Една жена съобщаваше колко е часът на всеки трийсет минути. Вече не се чуваха плисъци, а само тих плач. Седяхме, а снегът продължаваше да пада от безкрайното небе.

Чакахме.

Бяхме престанали да гребем.

Усетих лицето на Флориан в косата си. Той ме целуваше. Целуна главата ми, ухото ми, носа ми. Вдигнах очи към него. Той обгърна лицето ми с дланите си.

— Виждам някаква светлина — прошепна. — Към нас се приближава кораб.