Сол при солта

флориан

Отидох на палуба „А“, за да видя как е безпризорното момченце. То спеше, а главичката му лежеше на скута на поета.

— Подстригал си се. Изглеждаш почти представителен. — Старецът се засмя. — Седни за малко. Почини си. Корабът извършва придвижването вместо нас.

— Да, поне не ни се налага да вървим — отвърнах.

— Така е, но не забравяй, че поетът Емерсън е казал: „Когато обувките ни се износят, енергията от пътуването е преминала в тялото ни“. — Той кимна и ми намигна. — За тази мъдрост Емерсън е задължен в най-голяма степен на обущаря си.

Стояхме смълчани. Харесваше ми този мил човек. Защо не ми се беше удала възможност да се уча на занаят при някой като него вместо при доктор Ланге? Ако бях послушал баща си, как щяха да изглеждат нещата сега? Посочих към момченцето и отбелязах:

— Извадило е късмет с теб.

— Не, аз съм късметлията — отвърна старецът. — Момченцето ми дава сила. — Погледна ме и чертите на лицето му омекнаха. Протегна ръка и добави: — Аз съм Хайнц.

Поех ръката му и казах:

— Флориан.

Той задържа ръката ми в своята, взирайки се в мен.

— Децата и младите хора като теб пострадаха най-много. Войната лиши много от тях от бъдеще. Родителите ти живи ли са?

Поклатих глава.

— Предполагах — изрече тихо той и ме потупа по коляното. — И ти си безпризорно момче.

— Ще предадеш ли малчугана на Червения кръст в Кил? — попитах.

— Не мисля, че бих могъл да се разделя с него — отвърна обущарят. — Много ми харесва да играя ролята на „опи“. Листчето с адреса в Берлин, което беше закачено на палтото му, е у мен. Ще го заведа там и ще видя какво ще стане по-нататък. — Той въздъхна. — Не се знае обаче колко време ще издържи Берлин. Имаш ли други близки?

— Имам сестра. Казва се Ани. Не съм я виждал от три години. Не знам дали ще я позная след толкова дълго време.

— Ще я познаеш. Краката ти ще те насочат към нея.

Старецът се облегна назад и започна да си тананика мелодията на „Лили Марлен“. Това насочи мислите ми към Йоана.

— Женен ли си, Хайнц? — попитах.

— Прекарах петдесет и пет години с любовта на живота си. Загубих съпругата си през юли миналата година. — Той посочи към момченцето. — Точно когато си помисли, че е загубил всичко, което му е било скъпо, човек среща някого и осъзнава, че все още е способен да обича.

— Знам какво имаш предвид — отвърнах и си погледнах часовника.

— Убеден съм, че знаеш. — Той се усмихна. — А и тя го заслужава.