Сол при солта

емилия

Руснакът се взираше в мен с отворена уста и празни очи.

Беше мъртъв.

Какво се беше случило?

В ъгъла клечеше млад мъж, облечен в цивилни дрехи. Палтото и ризата му бяха разкопчани, а кожата му беше изцапана с кръв и охлузена до моравочервено. Държеше пистолет. Дали щеше да ме застреля? Не, той беше убил руснака. Беше ме спасил.

— Добре ли си? — попитах и едва разпознах собствения си глас.

Лицето на мъжа се сгърчи, след като чу думите ми.

Той беше германец.

А аз бях полякиня.

Германецът не би искал да има нищо общо с мен. Адолф Хитлер беше заявил, че поляците са расово непълноценни същества. Ние трябваше да бъдем унищожени, за да могат германците да се сдобият със земята, която им беше нужна за тяхната империя. Хитлер беше казал, че германците са по-висши от поляците. Те не желаеха да живеят заедно с нас. Ние не бяхме подходящи за германизиране. За разлика от територията ни.

Извадих един картоф от джоба си, подадох му го и изрекох:

— Благодаря ти.

Земята се разклати леко. Колко време беше изминало?

— Трябва да тръгваме — добавих.

Постарах се да се изразя правилно на немски. Изреченията бяха в главата ми, но не бях сигурна, че ги изричам както трябва. Понякога, когато говорех на немски, германците ми се присмиваха и аз разбирах, че не използвам подходящите думи. Отпуснах надолу ръка и видях, че ръкавът ми е оплискан с руска кръв. Някога щеше ли да свърши всичко това? В очите ми напираха сълзи. Не исках да плача.

Германецът се взираше в мен, а в погледа му се четеше умора и отчаяние. Но аз разбрах.

Очите му, втренчени в картофа, казваха: Емилия, гладен съм.

Засъхналата върху му кръв казваше: Емилия, ранен съм.

Но начинът, по който стискаше раницата си, ми казваше най-важното: Емилия, не я пипай.