Сол при солта

йоана

Стояхме и се взирахме един в друг.

— Кажи ми какво искаш да знаеш — изрече Флориан.

— Наистина ли пренасяш нещо по заповед на гаулайтер Кох?

— Не. Пренасям нещо по собствено желание — отвърна той. — Едно произведение на изкуството.

— Крадеш произведения на изкуството?

— Не, нацистите крадат произведения на изкуството.

Нима твърдеше, че е отнел това произведение на изкуството от нацистите?

— Престани да се правиш на загадъчен.

Той въздъхна, а после започна да шепне:

— Аз съм реставратор, Йоана. Поправям и реставрирам произведения на изкуството. Тъкмо по тази причина не служа в армията. Работех в един музей в Кьонигсберг. Консервирах творбите, опаковах ги и ги предавах на директора на музея и на сътрудниците му. В един момент обаче осъзнах, че те ме използват.

— И тогава открадна някакъв предмет на изкуството, за да си отмъстиш?

— Не „някакъв“, а безценен предмет на изкуството. — Замълча за миг и добави: — Да кажем, че съм взел нещо, което ще попречи на разкриването на една загадка.

В думите му нямаше никакъв смисъл. Но и да имаше, нямах желание да се замесвам.

— Обичаш ли страната си? Обичаш ли семейството си? — попита той.

— Естествено — отвърнах.

— И аз. Имам по-малка сестра, която е далече оттук. Тя е всичко, което ми остана. Мисля за нея всеки ден. Баща ми изработваше карти. Поръчваха му ги хората, които се опитваха да ликвидират Хитлер. Нацистите го убиха и ми изпратиха сметка от триста германски марки за екзекуцията му. Разбираш ли? Нацистите поискаха да им платя за това, че са убили баща ми. Как би се чувствала, ако Сталин ти беше поискал пари, след като е убил някого, когото обичаш?

— Престани!

— Е, ти постъпваш много почтено. Укриваш полякиня и бебето ѝ в родилното отделение.

— Говори по-тихо. Става дума за нещо съвсем различно и ти го знаеш. Тя е жертва. Длъжна съм да ѝ помогна — заявих.

— Няма значение. Ако се разбере, че си качила една полякиня с чужда лична карта на кораба, където тя заема място, което някой германец би могъл да използва, с теб е свършено. И двамата сме загазили здраво. Аз обаче няма да те издам. Поетът няма да ни издаде. Не съм шпионин, Йоана. Не работя за никаква организация. Работя за себе си, за семейството си и за други хора като мен. Ако истината излезе наяве, ще си призная, че аз съм написал писмото, и ще кажа, че ти не знаеш нищо за това.

— Ами ако не ти повярват? — попитах.

— Ще им обясня как съм действал. Ще им покажа писмото и бележника си. От тях ще стане ясно, че съм се упражнявал, фалшифицирайки подписа ти.

— Какво писмо?

Той замълча и си пое дълбоко въздух.

— Бележката, която остави в къщата в имението. Аз я взех.

— Взел си бележката ми?

Толкова се бях притеснявала, че онзи лист хартия с името ми ще бъде намерен в къщата. Бележката е била у Флориан през цялото време.

— Взех я, защото се опитвах да те предпазя — прошепна той.

— Е, сега трябва да се опиташ да предпазиш себе си. Онзи войник ми каза, че е изпратил телеграма до Кох със запитване за теб.

Вратата се отвори и бледото лице на Алфред се показа през нея.

— Извинете, че ви прекъсвам. Имате ли нещо против да напусна поста си, за да отида до тоалетната?

— Не — отвърнах. — Излизам след малко.