Сол при солта

йоана

Пристигането на германеца и на момичето ме разтревожи. И двамата не бяха откровени с мен. Очите на момичето се стрелкаха уплашено, затаили преживяната травма, а раменете ѝ трепереха. Отидох при Ева. Ева беше прехвърлила петдесетте и беше огромна като викинг. Ходилата и дланите ѝ бяха по-големи от мъжките. Някои хора от групата я наричаха „Съжаляващата Ева“, защото често изричаше ужасни неща, но вмъкваше „съжалявам“ преди или след тях, сякаш за да смекчи ядовитостта си.

— Ева, ти се справяш горе-долу с полския, нали? — прошепнах.

— Нещо си се объркала — отвърна тя.

— Няма да кажа на никого. Онова клето момиче страда. Мисля, че е полякиня. Ще говориш ли с нея? Опитай се да я убедиш да ми позволи да ѝ помогна.

— Кой е германецът, с когото тя дойде, и защо не е в униформа? Не сме получили разрешение за евакуация. Ако слугите на Хитлер ни открият, докато този дезертьор е с нас, ще ни пръснат мозъците. Съжалявам — добави.

— Не знаем дали е дезертьор. Нямам представа кой е, но е ранен. Намерил е момичето в гората. — Сниших глас и добавих: — Хванато натясно от един руснак.

Лицето на Ева стана бяло като платно.

— На какво разстояние оттук? — попита тя.

— Не знам. Моля те, опитай се да разговаряш с нея.

Съпругът на Ева беше прекалено стар, за да служи в армията, но го бяха мобилизирали във Фолксщрума, народната армия. Хитлер вече беше отчаян и беше мобилизирал всички мъже и момчета, които не бяха част от редовните войски. Но младежът в отсрещния ъгъл на плевника, изглежда, не е бил сред тях. Защо?

Съпругът на Ева настояваше тя да тръгне на запад. Беше сигурен, че Хитлер ще загуби войната и руснаците ще окупират Източна Прусия, сривайки всичко със земята.

В училище ни казваха, че Източна Прусия е един от най-красивите региони, но тя се оказа коварна за онези от нас, които бягаха. Граничеща на север с Литва, а на юг — с Полша, територията беше осеяна с дълбоки езера и непроходими гори. Планът на Ева беше същият както на всички останали — да се добере до неокупираната част на Германия и да се събере със семейството си след края на войната.

Обикалях из плевника и правех всичко възможно, за да облекча страданията на хората. Много от тях заспаха веднага щом седнаха.

— Погрижи се за краката им — тихо ми напомни поетът на обувките, докато минавах покрай него, — защото в противен случай всичко ще бъде загубено.

— А твоите крака? — попитах.

Дребното тяло на поета беше извито в кръста, сякаш беше хванал голяма топка и я носеше непрекъснато със себе си.

— Бих могъл да измина хиляда мили, скъпа — усмихна се той. — Прекрасни обувки.

Ева ме дръпна настрана.

— Права си — полякиня е. Казва се Емилия. На петнайсет години е и е от Лвов. Но няма документи.

— Къде е Лвов? — попитах.

— В югоизточната част на Полша. В Галиция.

Явно момичето казваше истината. Някои от хората, родени там, бяха с руса коса и сини очи като нея. Арийските ѝ черти може би щяха да я защитят от нацистите.

— Баща ѝ е учител по математика. Изпратил я в Източна Прусия, защото смятал, че там е по-безопасно. Работила в някаква ферма. — Ева сниши глас: — Близо до Немерсдорф.

— Мили Боже! — прошепнах.

Ева кимна.

— Не иска да говори за това. Каза само, че е тръгнала от Немерсдорф и оттогава непрекъснато бяга.

Немерсдорф.

Всички бяха чували слуховете. Преди няколко месеца руснаците бяха щурмували селото. Говореше се, че са извършили брутални зверства. Имало заковани за вратите на плевниците жени, обезобразени деца. Мълвата за клането се беше разпространила бързо и хората бяха обхванати от паника. Мнозина веднага си бяха събрали багажа и бяха започнали да се придвижват на запад, ужасени от мисълта, че селото им ще бъде следващото, което ще попадне в ръцете на въоръжените сили на Сталин. А това момиче е било там.

— Горкичката — изрекох тихо. — Германецът ми каза, че е попаднала на някакъв руснак в гората.

— Къде е този руснак сега? — попита тревожно Ева.

— Мисля, че германецът го е убил.

Сърцето ме болеше за момичето. Какво ли беше видяла? Дълбоко в себе си знаех отговора. Хитлер гонеше момичета като Емилия от Полша, за да освободи място за „балтийските германци“ — хората от германско потекло. Като мен. Баща ми беше литовец, но майка ми имаше германски корени. Затова успяхме да избягаме от Сталин, попадайки в обвитите с бодлива тел обятия на Хитлер.

— Знаеш ли, мисля, че би могло да бъде и по-зле — заяви Ева.

— Какво имаш предвид?

— Според моя съпруг Хитлер е подозирал, че полските интелектуалци се занимават с антинацистка дейност. Всичките преподаватели в напреднала възраст в Лвов били екзекутирани. А бащата на момичето, съжалявам, но той вероятно е бил удушен със струна от пиано и…

— Престани, Ева!

— Не можем да я вземем със себе си. Палтото ѝ е оплискано с кръв. Очевидно не ѝ е чиста работата. На всичко отгоре е полякиня.

— А аз съм литовка. И мен ли ще изхвърлиш?

Беше ми писнало от това. Беше ми писнало да чувам фразата „Само за германци“. Нима щяхме да обърнем гръб на невинни бездомни деца? Те бяха жертви, а не войници. Давах си сметка обаче, че не всички мислят като мен.

Погледнах към момичето в ъгъла. По бузите ѝ се стичаха мръсни сълзи. Беше на петнайсет години, сама. Сълзите ми напомняха за някого. Споменът отвори вратичка в ума ми и през нея се промъкна зловещият глас.

Вината е изцяло твоя.