Сол при солта

флориан

Стигнахме до най-горната палуба.

— Дръж се за мен — изкрещях на стареца.

— Почакай! Подът е заледен. Обувките ни ще се хлъзгат — отвърна ми обущарят. — Трябва да пълзим.

Заледената палуба се изпълваше с тълпи от хора. Някакъв мъж се затича. Краката му се подхлъзнаха и той излетя във въздуха. Гърбът му се пречупи на две върху парапета, преди да отскочи от него и да падне в морето.

Видях, че във водата е спусната спасителна лодка, която беше наполовина пълна. В нея имаше двама моряци. Вятърът и водните пръски ме шибаха в лицето и ми пречеха да виждам и да се движа. Хората се втурнаха към следващата лодка, като се блъскаха и подскачаха в опитите си да се качат в нея. Някой отряза задното въже, но предното не се освободи. Лодката се преобърна и започна да се клати, изсипвайки хората в непрогледния мрак на морската бездна.

Зловещи писъци изпълниха здравото ми ухо. Другата половина на главата ми беше изолирана, безучастна.

— Къде ти е спасителната жилетка? — изкрещя старецът и сграбчи безпризорното момченце.

Аз се криех. Не бях получил жилетка.

Някои от пътниците се хвърляха от кораба, вместо да изчакат, за да се качат на спасителна лодка. Безброй тела със спасителни жилетки подскачаха във водата.

— Трябва да потърсим нашите момичета — изрече обущарят. — Къде ли са те?