Сол при солта

йоана

Радиоуредбата пращеше и излъчваше съобщения.

„Запазете спокойствие. Придвижете се към най-горната палуба, като спазвате установения ред.“

Доктор Вент влетя в родилното отделение и ми каза:

— Не слушайте съобщенията. Изведете жените на палубата и ги качете на спасителните лодки. Бързо!

— Какво трябва да вземем със себе си? — попитах и тръгнах към мястото, където беше куфарът ми.

— Нищо! — отвърна той. — Само спасителните жилетки. Хайде, по-живо!

Изведох жените в коридора и ги насочих към стълбището.

Коридорът вече беше наводнен. Къде беше Емилия? Ледената вода се просмука през ботушите ми.

— Ерика! — изкрещя отчаяно някакъв мъж. — Ерика, къде си?

Корабът се беше килнал наляво и носът му потъваше. Стъпалата бяха наклонени, което затрудняваше допълнително изкачването им. Безжизнено тяло на дете лежеше стъпкано близо до стълбището. Опитах се да спра и да го вдигна от пода, но тълпата ме повлече.

Хиляди оглушителни викове изпълваха стълбищната шахта.

— Ще се удавим! — изкрещя една жена.

Някъде под нас отекна оръдеен изстрел. Блъскащите се хора бяха обхванати от още по-силна паника. Напредвах, но имах чувството, че краката ми не се движат. Хората се катереха един върху друг, докато се изкачваха по стъпалата.

По-слабите падаха назад, озоваваха се под нечии крака и не успяваха да се изправят. Стълбището се задръсти. Корабът продължаваше да потъва. Онази жена беше права.

Всички щяхме да се удавим.