Сол при солта

емилия

Ева, огромната жена, ми обясни, че момичето, медицинската сестра, е литовка. Името ѝ беше Йоана. Изглеждаше мила, но нима можех да бъда сигурна, че наистина е такава? След като тя се зае да се погрижи за рицаря, аз трябваше да застана на пост до него. Бях му длъжница, нали?

Той ми каза да се махна. Гласът му се присъедини към хора на останалите, които искаха поляците да изчезнат. Завинаги. След като избягах през Немерсдорф, срещнах по пътя една старица от Лвов. В очите ѝ бушуваше смърт. Каза ми, че нацистите са избили хиляди полски евреи в Лвов.

— Какво стана със семейство Вайгел? — попитах.

— Мъртви са.

Гласът ми премина в шепот:

— А със семейство Лемпел?

— Защо продължаваш да питаш? Казах ти, че всички са мъртви. Вероятно са стотици хиляди.

Защо продължавах да питам? Защото Рахел и Хелен бяха мои приятелки. Точно преди татко да ме изпрати в Източна Прусия, те се промъкнаха при мен през нощта и ми донесоха бонбони и подаръци.

Мъртви. Как можа тази жена да го каже с такава категоричност? Не исках да повярвам на думите ѝ.

Йоана, красивата литовка, ме помоли да намеря голяма пръчка. Излязох от плевника. Вятърът и снегът ме шибаха в лицето. Движенията ми бяха тромави заради катовете от дрехи и широкото палто.

Дали не трябваше да се доверя на Йоана? Вероятно тя би могла да ми помогне. Знаех обаче какво ще последва. Тя щеше да бъде отвратена.

Чух някакъв шум и погледнах нагоре. И тогава го забелязах. Върху покрива на плевника беше кацнало най-голямото гнездо, което някога бях виждала.