Сол при солта

флориан

Оставихме полякинята, прегърнала бебето си. Йоана излезе след мен от родилното отделение. Върху лицето ѝ беше изписана смесица от изненада и смущение. Хвана ме за ръката и ме дръпна зад някаква врата.

— Какво е това, което се случи току-що? — прошепна. — Кой си ти?

Свих рамене.

— Обичам децата. — Сложих раницата на гърба си. — Сега обаче трябва да потърся онзи моряк, за да ми помогне да намеря място, където да се скрия.

— Той защо ти помага?

Опитах се да потисна усмивката си.

— Казах му, че ще получи медал.

— Не, не е възможно да си му казал подобно нещо — отвърна Йоана.

— Напротив, точно това направих.

— Ужасен си.

Тя се засмя.

— Ужасен? Щом смяташ така, защо се смееш?

Тя се засмя още по-силно.

— Не знам. Не би трябвало да се смея.

— Тогава престани!

Тя продължаваше да се смее, облегната на рамото ми. Лицето ѝ миришеше на сапун.

— Изглеждаш добре, когато си чиста — отбелязах.

Йоана престана да се смее, но лицето ѝ сияеше.

— Благодаря ти. Благодаря ти също и за куфара.

Повдигна се на пръсти, взе лицето ми в дланите си и ме целуна.

Обвих ръце около нея. Целунах я. А после я целунах още веднъж.

— Благодаря ти също така — прошепна Йоана, като ме гледаше в очите — за Емилия.

Освободи се от обятията ми и се отдалечи.