Сол при солта

флориан

Кърмата на кораба беше единствената част от него, която стърчеше над водата. От парапетите му висяха хора, а краката им се клатеха във въздуха. Стотици пътници бяха блокирани на остъклената палуба за разходки в задната част на кораба. Хората удряха бясно с юмруци по стъклото. Нивото на водата в нея се издигаше все по-нависоко. Един смел моряк се олюляваше върху кърмата и удряше стъклото с брадва, опитвайки се да освободи хората. Стъклото не искаше да се счупи. Той замахна по-силно, загуби равновесие и падна в морето. Наблюдавахме ужасени как хората зад стъклото започнаха да се давят.

Близо до задната част на „Густлоф“ плаваше спасителна лодка. В нея седяха един капитан и няколко моряци.

Около нас вълните подмятаха хиляди безжизнени тела. Оглеждах се за Хайнц и за моряка, у когото беше останала раницата ми. Едно момиче риташе и пищеше във водата близо до нашата лодка.

Съблякох спасителната жилетка и я хвърлих към нея.

— Хвани се за ръката ми — казах ѝ.

— Не! — изкрещя някаква жена в лодката. — Тя ще ни преобърне!

Изправих се на крака и се надвесих над борда. Лодката се наклони. Всички се разпищяха. Пресегнах се и хванах момичето за косата. Тя се вкопчи в ръката ми и аз я изтеглих в лодката. Падна, мокра до кости и изтощена, в краката ни.

Една жена, която беше облечена с кожено палто, изкрещя:

— Нямахте право! Изложихте всички нас на опасност!

— Млъкнете! — изревах. Тялото ми се тресеше от гняв. — Чувате ли ме? Млъкнете!

Настъпи тишина. Безпризорното момченце скри разплаканото си лице в извивката на ръката си. Йоана посегна към мен и ме докосна.

Стоварих се на седалката до нея и отпуснах глава в дланите си.

Съдбата е ловец.

Дулото ѝ се допря до челото ми.