Сол при солта

флориан

Зората сложи началото на деня, сутринта премина и настъпи следобедът. Придвижвахме се по-бързо, защото знаехме, че евакуацията е разрешена.

Когато наближихме Фрауенбург, пътят се задръсти. На един хълм се издигаше катедрала, изградена от червени тухли. Когато се изкачихме до сградата, видяхме, че пред нея са се струпали хора. Имаше много германски войници.

Наместих раницата върху гърба си. Поредното изпитание. Трябваше да се регистрирам на контролно-пропускателния пункт, без да изглеждам подозрителен. Думите на моя баща ми тежаха на съвестта:

— Нима не виждаш как стоят нещата? Ланге няма намерение да те обучи, той иска да те използва, Флориан.

— Ти не разбираш — спорех с него аз. — Той спасява съкровищата на света.

— Спасява ги? Така ли го наричаш? Толкова лесно ли е успял да те измами? Този алчен мошеник ти е напълнил главата с глупости и ти си станал предател?

— Аз не позоря Германия. Тъкмо обратното.

— Не, сине — не се отказваше баща ми. — Не става дума за предателство спрямо страната ти, а за нещо много по-лошо — за предателство спрямо твоята душа.

Предателство спрямо твоята душа. Това бяха последните думи на баща ми. Не защото нямаше какво друго да ми каже, а защото изхвърчах от стаята и отказах да го слушам. След няколко месеца се върнах, изпаднал в паника и търсещ съвета му, но беше твърде късно.

Затова в момента рискувах всичко. Изправях се срещу съдбата, макар и да осъзнавах, че ще бъда виновен за собствената си смърт. Но само в случай на провал.

Един млад германски войник спря групата ни. Престорих се, че не съм част от нея, и продължих да вървя. Полякинята се опита да изскочи от каруцата и да ме последва.

— Halt!

Спрях.

Войникът се приближи до мен и ми заповяда:

— Покажете ми документите си.

Един мускул точно под ухото ми трепна. Разкопчах бавно палтото си и извадих от вътрешния джоб личната си карта. Той я взе. Приближих се до него и дискретно му показах сгънатия лист. Войникът го издърпа нетърпеливо от ръката ми. Обърнах се леко настрани. Всички бяха вперили очи в мен. Наблюдаваха внимателно това, което се случваше.

Войникът разгледа документите и ми ги върна, като удари токовете на ботушите си и ми козирува:

— Heil Hitler!

От всяка моя по̀ра струеше облекчение. Отвърнах на поздрава:

— Heil Hitler!

Войникът видя ризата ми през разкопчаното палто.

— Ранен ли сте, хер Бек?

— Добре съм. Веднага трябва да продължа напред.

— С тази група ли пътувате? — попита ме той и обхвана с поглед дрипавата ни компания.

С ъгълчето на окото си зърнах розовото петно, което се плъзна зад предното колело на каруцата.

Поетът на обувките се беше вторачил в ботуша ми. Безпризорното момченце ми се усмихна и ми козирува.

— Те с вас ли са? — попита войникът.

Погледът му отново се насочи към групата и се спря върху сестрата. Очите му се разшириха.

— Тя…

Думите ми бяха заглушени от писъците, които идваха от тълпата. В небето отекна оглушително бръмчене на самолети.

— Махнете се от пътя! — извика войникът.

Зад нас грозд от човешки същества се взриви заедно с една бомба.