Сол при солта

йоана

Сваляха тълпи от ранени войници от вагоните. Докато разтоварваха влаковете, пристигна конвой от линейки. Войниците, все още облечени с покрити със засъхнала кал куртки, бяха докарани направо от бойното поле. Те виеха от болка и с отчаяние в очите протягаха ръце към мен, към всички наоколо.

На някои от тях веднага можеше да бъде поставена диагноза — коремен тиф, дизентерия, пневмония. На други трябваше да бъдат свалени дрехите и обувките, за да се установи, че им липсват крайници, че са били простреляни или прегазени от танкове.

Указанията на доктор Рихтер бяха ясни: „Ако сте сигурна, че ще оцелеят по време на пътуването, запишете ги за регистрация. Но само ако сте сигурна“.

Много от тях нямаше да оцелеят по време на пътуването. Нямаше да оцелеят и един час. В телата и гласовете им се долавяше делириумът на смъртта.

— Синът ми иска „Макс и Мориц“ за рождения си ден — повтаряше един войник. Очите му бяха затворени, а от ъгълчетата на устата му се стичаха струйки кръв. — Моля ви… „Макс и Мориц“… за рождения си ден.

— Какво е положението при вас? — попита лекарят, след като приключихме с бързите прегледи.

— Седемдесет и трима са за регистрация. Двеста и дванайсет са в много тежко състояние.

— Седемдесет и трима? Като вземем предвид моя списък, се оказва, че не разполагаме с повече места. Сигурна ли сте, че всички от тях имат шанс?

— Да.

Отговорих, без да се поколебая. Не бях сигурна, но исках да опитам. Наведох се към войника, за да му кажа, че ще може да се види със сина си и да му подари книгата. Той вече беше мъртъв. Състоянието на войниците говореше за съдбата на райха. Гласът беше ясен.

Поражение.

Но аз щях да кача тези ранени войници на големия кораб.

„Вилхелм Густлоф“ щеше да ги спаси.