Сол при солта

йоана

Сложих бебето в ръцете на Емилия, наведох се и ѝ прошепнах:

— Казах на доктор Рихтер, че съм открила човек, който е латвиец и ще ни служи като преводач. Мисля, че ми повярва.

Емилия не изглеждаше убедена. Изправих се и попитах на висок глас:

— Избрала ли си ѝ име?

Тя кимна и се усмихна:

— Халинка.

— Халинка. Хубаво име.

— Майка ми се казваше Халина. Баща ми я наричаше Халинка.

Замислих се за собствения си баща. Колко време страната ни щеше да остане окупирана от руснаците? Ева твърдеше, че окупацията ще трае десет години. Не беше възможно това да е истина.

Чух тежки, отсечени стъпки в коридора. Русият нацист влезе в отделението.

— Добро утро, Литвинка. Готови ли сте да отплавате?

— Нямам търпение — отвърнах. — Желаете ли нещо?

— Винаги ли сте толкова сериозна? — попита той и се приближи с бавни крачки към мен. — Току-що бях долу, на палуба „Е“. Момичетата в плувния басейн са доста по-любезни.

— Навярно не са заети като мен.

— Аз също съм зает — заяви войникът, свали си шапката и я пъхна под мишницата си. — Продължавам да търся вашия пациент Флориан Бек. Получихме отговор от гаулайтер Кох.

Той се взря в мен.

Беше сам. Беше спокоен. Ако се канеше да арестува Флориан, щеше да бърза, да се оглежда, щеше да бъде придружен от други войници.

— Какво пише в телеграмата? — попитах.

— А, значи се интересувате? — отвърна войникът.

Изгарях от любопитство. Неохотно му се усмихнах мило, за да го накарам да ми съобщи подробностите.

— Сестрите винаги се интересуват от пациентите си.

— Може ли и аз да ви стана пациент? — попита войникът.

Самоувереността му ме подразни. Войникът беше от онзи тип мъже, които, вместо да се възхитят на картината върху стената, се взират в собственото си отражение върху стъклото.

Насилих се да флиртувам с него и пристъпих напред.

— Нека да видим дали умеете да се държите добре със сестринския персонал. Прочетете ми телеграмата.

Той извади лист хартия от джоба си и започна да чете:

— „Бек да ми се обади лично. Кажете му, че доктор Л. е мъртъв. Нужни са ми ключовете. Спешно.“

Повторих наум изреченията, за да ги запомня. Отдалечих се от войника и застанах до леглото на Емилия. Гаулайтер Кох беше изпратил телеграма. Флориан не ме беше излъгал.

— Е? — прекъсна мислите ми войникът.

— Струва ми се, че е важно да предадете съобщението на хер Бек.

— Да, но той очевидно е изчезнал — отвърна войникът.

— Както вече ви казах, имаше намерение да се качи на „Ханза“.

— В момента „Ханза“ потегля от пристанището.

— В такъв случай сте пропуснали възможността да го уведомите, нали?