Сол при солта

емилия

Салът представляваше стоманена плоскост с големи поплавъци в двата края. По дължината му бяха наредени талпи, а между тях имаше мрежа. Корабът се наклони и салът започна да се плъзга. Премина през палубата подобно на спускаща се по заледен склон шейна.

Стържене на метал. Писъци на хора.

Държах се здраво за мрежата. Салът полетя към морето.

Зад нас падаха предмети и разплискваха водата. Багаж. Празни салове. Празни тела.

Наблизо плаваше претоварена лодка. Давещи се хора висяха от бордовете ѝ и се опитваха отчаяно да се прехвърлят в нея.

— Моля ви — промълви едно момче. — Много ми е студено. Моля ви, пуснете ме да се кача.

Момчето стискаше борда на лодката и се мъчеше да се изкатери в нея.

— Лодката е препълнена. Ще се преобърне — не отстъпваха хората.

— Може ли поне да стоплите ръцете ми? Моля ви, помогнете ми.

Хората не стоплиха ръцете му. Те удряха пръстите му, докато момчето не ги разхлаби, а после се плъзна под водната повърхност, изпускайки няколко балончета въздух.

— Елате! — изкрещях на хората в морето. — При нас на сала има място.

В този момент огромна вълна повдигна сала и ни отдалечи от потъващия кораб.

Колко глупаво беше от наша страна да вярваме, че сме по-силни от морето и от небето. Наблюдавах от сала как красивите морски дълбини поемат грамадния стоманен кораб. На една голяма глътка.