Сол при солта

алфред

Успях да стигна до най-горната палуба. Всички пищяха. Да пищиш означаваше да не мислиш. Пътниците си пробиваха път към парапета и спасителните лодки. Наблюдавах ги как плачат, крещят и се молят за помощ. Молеха се да останат живи.

Сцената сякаш се разиграваше на фона на някаква музика. Хората ме гледаха, а очите им бяха унили и отчаяни. Ръцете им се протягаха към мен в пълен синхрон.

Спасете ме. Спасете ме. Спасете ме.

Пълзяхме по хлъзгавата палуба. Една ранена жена ме хвана за глезена и изпищя:

— Моля ви, помогнете ми!

Солта от сълзите ѝ беше размазала грима ѝ.

Кимнах. Да, тя щеше да се нуждае от помощ, за да оправи съсипаното си лице.

Трябваше да действам, вместо да изпадам в паника. Не бях в състояние да го направя. Хаосът беше разрушил способността ми да се концентрирам и ме правеше пасивен наблюдател. Ръката ми започна да се движи, завъртайки невидимата ръчка на музикалната кутия на смъртта. Не исках мелодията да спре. Видях как спускат една лодка. Разпознах сред пътниците в нея капитан Петерсен. И тогава разумът ми ме призова. След като нашият капитан напускаше кораба, същото трябваше да сторя и аз.

Спасителна лодка. Да, щях да се кача на някоя спасителна лодка.

Мехурите по дланите ми се пукаха и кървяха. Избърсах ги във вълненото палто, което бях задигнал от пътничката. Пробих си път през гъстата тълпа до парапета. И тогава видях дееца, стареца и момченцето.

Деецът крещеше. Вените на врата му бяха изпъкнали. Устата му се изкриви, докато събираше всичките си сили, за да изреве една-единствена дума.

Йоана.