Сол при солта

йоана

Безпризорното момченце откри изоставен плевник край пътя. Решихме да прекараме нощта в него. Бяхме вървели дни наред и физическите и душевните ни сили се бяха изчерпили. Нервите ни бяха опънати от бомбите. Обикалях от човек на човек и лекувах мазоли, рани и мехури от измръзване. Но не разполагах с лечение за това, което най-много измъчваше хората.

За страха.

Германия беше нападнала Русия през 1941 година. Оттогава двете държави бяха извършили отвратителни зверства не само една спрямо друга, но и спрямо невинни цивилни граждани навсякъде по пътя си. Разпространяваха се всякакви слухове от хората, които срещахме, докато бягахме. Хитлер изтребваше милиони евреи и разполагаше с дълъг списък от „нежелателни елементи“, които бяха хвърлени в затвора или осъдени на смърт. Сталин унищожаваше народите на Полша, Украйна и на страните от Прибалтийския регион.

Бруталността беше шокираща. Говореше се за позорни прояви на безчовечност. Никой не искаше да попадне в ръцете на врага. Но ставаше все по-трудно да се определи кой е врагът. Един възрастен германец ме беше дръпнал настрана преди няколко дни.

— Имаш ли някаква отрова? — попита ме. — Хората искат отрова.

— Не бих дала отрова на никого — отвърнах.

— Добре. Но ти си красиво момиче. Ако руските войски ни настигнат, ти самата ще поискаш да вземеш отрова.

Не бях сигурна доколко мъжът преувеличаваше и доколко казваше истината. Но бях виждала какво ли не. Момиче, мъртво в канавката, с високо вдигната пола. Старица, оплакваща къщата си, подпалена и изгоряла до основи. Терорът съществуваше. И ни преследваше. Ето защо бягахме на запад към онези части на Германия, които все още не бяха окупирани.

А сега седяхме в изоставения плевник и се опитвахме да запалим огън, за да се стоплим. Свалих си ръкавиците и си разтрих напуканите ръце. В продължение на четири години бях работила с един хирург в болницата в Инстербург. Когато войната се разрази и персоналът намаля, престанах да зареждам отделението със санитарни материали и започнах да му асистирам в операционната зала.

„Имаш уверени ръце, Йоана, и здрав стомах. Ще се чувстваш в свои води, ако се занимаваш с медицина“, беше ми казал лекарят.

Медицина. Това беше моята мечта. Бях старателна, всеотдайна — може би повече, отколкото беше нужно. Бившият ми приятел твърдеше, че предпочитам учението пред него. Преди да успея да му докажа, че греши, си беше намерил друго момиче.

Масажирах вкочанените си пръсти, за да им влея топлина. За разлика от запасите ръцете ми не ме тревожеха. Не беше останало почти нищо. Надявах се да намеря нещо у мъртвата жена на пътя — дрехи, чай, дори чиста носна кърпичка. Но нищо не беше чисто. Всичко беше мръсно.

Особено съвестта ми.

Всички вдигнахме очи, когато те влязоха в плевника — млад мъж с пистолет в ръка и ниско русо момиче с плитки и розова шапка. И двамата бяха изтощени. Лицето на русото момиче беше почервеняло от напрежение. Лицето на мъжа също беше зачервено.

Мъжът имаше треска.