Сол при солта

йоана

Откъде идваше непрестанният поток от хора, който беше задръстил тесния селския път? От някоя дупка ли бяха изпълзели всички тези човешки същества, или бяха изчаквали в гората като нас? Млади жени, възрастни дядовци и баби и деца, които сякаш нямаха край. Влачеха шейни, возеха се в каруци, теглени от мулета, или вървяха с вещите си, завързани в чаршафи на гърбовете им.

Едно момченце и сестричката му бяха възседнали вол и стискаха протритото въже, вързано на шията на животното.

— Моля те, Магнус, побързай! — увещаваше момченцето вола и забиваше пети в корема му.

Глезените на сестричката му бяха голи и посинели от измръзването.

— Нека да ви помогна — извиках, но те не ме чуха.

Момченцето удари с длани вола и той продължи да се влачи напред. Няколко каруци с отпочинали коне изтрополиха покрай нас и ние едва успяхме да зърнем фамилиите на собствениците им, изписаните с едри букви върху задната дъска. Някои от хората бяха уморени и обезверени, други — обзети от панически страх. Възрастен мъж с дървен крак се щураше напред-назад по пътя, стиснал слепоочията си, и съобщаваше на всеки, който го отминаваше:

— Застреляха кравата ми.

Ева се тътреше сред тълпите и тормозеше хората с въпросите си:

— Откъде идвате? Какви са последните новини?

Носеха се слухове, че Германия отстъпва. Макар че най-после бяха разрешили на хората да се евакуират, за много от тях вече беше прекалено късно.

— Йоана! — извика ме Ева. — Тази жена тук е литовка.

Проправих си път през множеството до старицата.

— Labas — поздравих я. — Откъде си?

— От Каунас — отвърна тя. — А ти?

— От Биржай, там съм родена. Напуснах Литва преди четири години. Братовчедите ми обаче са в Каунас. Какво е положението там?

Жената поклати глава; беше ѝ трудно да говори.

— Нашата клета Литва — прошепна. — Никога повече няма да я видим. Хайде, дете, продължавай напред — добави, потупа ме по ръката и се отдалечи.

За какво говореше тази жена? Войната щеше да свърши. Всички щяхме да се приберем у дома.

Нали така?

Температурата падна под нулата. Мислех си за топлината на огъня в имението и за вкочанените тела в леглата. Когато напускахме къщата, погледнах към нея за последен път. Не можех да се отърся от картината с пробития от куршум и изпръскан с кръв ъглов прозорец на горния етаж. Гласът на Сара Леандер звучеше в главата ми, прошепвайки думите: „Това не е краят на света“.

Надявах се да е права.

Безпризорното момченце и поетът на обувките вървяха пред каруцата. Поетът забавляваше момченцето, като му обясняваше какъв тип обувки биха били подходящи за хората, които ни отминаваха.

— Този човек тук, ходилата му са тесни. Трябва да носи половинки с връзки. Но онзи, с ботите, ще си натърти петите след няколко километра. Би следвало да смени ботите с мокасини, естествено. Знаеш ли, Клаус, ако не можеш да се сдобиеш с пръстови отпечатъци на даден човек, същата работа ще ти свърши кройката на ходилото му, направена от неговия обущар. От нея ще научиш повече неща, отколкото от личната му карта.

Крачех редом с Ингрид, чиито очи бяха превързани. Тя настояваше да върви и стискаше висящото от задната част на каруцата въже. Емилия се беше сгушила между натрупаните в каруцата вързопи, а розовата ѝ шапка блестеше като искра сред безкрайната маса от черни и сиви дрехи. Очите ѝ бяха втренчени в германеца, който вървеше зад мен с нахлупена до очите шапка. Забавих крачка, за да дам възможност на германеца да се изравни с мен.

— Ингрид смята, че ще стигнем до леда утре. Тя подушва брега — казах му.

— Трябва да се опитаме да стигнем до него тази нощ — отвърна ми той.

— Всички ще бъдат изтощени и ще бъде много тъмно. Няма да се вижда нищо.

— Именно. Ако е тъмно, руснаците няма да могат да ни виждат. През деня ще бъдем като живи мишени. Каквито сме до известна степен и сега — заяви той.

Не се бях замисляла за това.

— Ледът ще бъде по-здрав през нощта, когато е по-студено — продължи той. — Погледни всички тези хора. Когато тръгнат по леда, той ще се огъне под тежестта им. Не би трябвало да носят толкова много багаж.

— Той е ценен за тях. Това е всичко, което им е останало. Също като твоята раница. Тя, изглежда, е много важна за теб.

Той не каза нищо.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Добре.

Продължавахме да вървим. Взирах се в заледения път.

Изведнъж почувствах дъха му близо до лицето си, докато изричаше:

— Момичето. Тя няма документи.

Документите.

Той беше прав. Емилия нямаше лична карта. Бях забравила за това. Германия изискваше от всеки цивилен гражданин да се регистрира официално и да носи документ, който съдържа името, снимката, националността, расата и датата му на раждане, както и информация за семейството му. Върху лицевата страна на картата поставяха надпис. Върху моята лична карта пишеше „Възвръщенец“, което означаваше, че съм получила разрешение за репатриране в Германия. Бяхме длъжни да показваме личните си карти на всеки служител или войник, който ни ги поиска. Документите определяха съдбата ни.

Погледнах към сгушеното между вързопите момиче. Тя ми се усмихна и ми махна с ръка.

Емилия нямаше документи.

Без документи тя нямаше бъдеще.