Сол при солта

йоана

Родилното отделение вече беше пълно. Три от бременните жени трябваше да родят в най-скоро време. Емилия шепнеше на бебето си, докато разглеждаше ръчичките му. Когато бях малко момиченце, имах две кукли и ги носех навсякъде със себе си. После станах прилежна ученичка и не ми оставаше време да се занимавам с кукли. Обърнах се с гръб към Емилия и дъщеря ѝ и се опитах да преглътна странната буца, заседнала в гърлото ми.

В отделението влезе войник със зелена униформа и черни ботуши над коляното.

— Йоана Вилкас.

Войникът беше с жълтеникаворуса коса и светла, почти прозрачна кожа. Напомняше ми за така наречените „чистокръвни мъже“, които рисуваха по германските пропагандни плакати.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся един човек, на когото сте помогнали. — Войникът стоеше напълно неподвижно. — Той е един от пациентите ви — с рана от шрапнел и увредено ухо.

Тялото на Емилия се напрегна. Тя притисна бебето към гърдите си, без да сваля очи от войника.

— Можете ли да ми кажете името на пациента с раната от шрапнел и увреденото ухо, госпожице Вилкас?

Приближих се до него и сниших глас.

— Нямам право да съобщавам имената на пациентите си. Сигурна съм, че ще проявите разбиране.

Войникът се подразни. Не беше свикнал да му се противопоставят.

— Ако не се лъжа, госпожице, вие сте Volksdeutsche — литовка, която е получила разрешение за репатриране в Германия. Свободата ви принадлежи на Адолф Хитлер. Нищо няма да ни попречи да ви върнем обратно на Сталин. — Ухили се, доволен от заплахата, която ми беше отправил. — Ние обаче не бихме искали да постъпим по този начин. Вие сте прекалено красива. Ето защо ви питам дали можете да ми кажете името на пациента с раната от шрапнел и увреденото ухо.

— Не съм сигурна, че го помня — прошепнах. — Може би Фредерик? Или Фриц?

Войникът се замисли. Дали вече беше узнал името му?

Присви очи и попита:

— Флориан може би? С фамилия Бек?

Явно знаеше повече, отколкото беше склонен да ми каже.

— Да, възможно е да се казва така.

— Как попаднахте на него?

— Срещнах го по време на пътуването си насам. Раната му кървеше и беше с висока температура. Някакъв проблеми ли има, господине?

Войникът прокара пръст по ръба на металната маса, сякаш проверяваше дали не е прашна.

— Ако ми казвате истината, няма никакъв проблем. Но ако участвате в укриване на дезертьор, госпожице Вилкас, тогава сме изправени пред голям проблем.

— Той има документи. Показа ли ви ги?

Започнах да сгъвам един чаршаф, за да скрия треперенето на ръцете си.

— Да, показа ми ги. Показа ми също и арогантността си. След като настоях да видя всичките документи, с които разполагаше.

Опитах се да сменя темата, вместо да задълбавам в подробностите.

— Значи сте наясно с положението му?

— Да, той е куриер на гаулайтер Кох. Бил е ранен и твърди, че Кох ви е назначил за негова лична медицинска сестра.

Дъхът ми спря, но ръцете ми продължаваха да се движат. Гаулайтер Ерих Кох ме е назначил? За какво говореше той?

Войникът поклати глава.

— Има обаче нещо — продължи той и погледна към Емилия, а после към мен, — което ми се стори подозрително. Бих искал още веднъж да прегледам документите му. Потърсих го в лазарета, където го изпратих, но не го открих. Разполагате ли с копие на медицинското свидетелство, което сте подписали?

Медицинско свидетелство, което съм подписала. Какво беше направил той?

— Съжалявам, но неговият случай не беше единствен — отвърнах.

— Да, има много ранени войници. Ето защо изпратих телеграма до кабинета на Кох с молба за потвърждение. Мислех си обаче, че може би вие ще бъдете в състояние да разрешите проблема по-бързо. Виждали ли сте го скоро?

— Да. Свалих конците, с които бях зашила раната му.

Емилия се размърда, готова да защити Флориан.

— И какво каза той? — попита войникът.

— Каза само, че е уморен. — Емилия ме погледна свирепо. — И… че иска да се качи на „Ханза“.

— На „Ханза“?

Безпризорното момченце влетя в отделението. Гърдите му се надигаха под спасителната жилетка, а по бузите му се стичаха сълзи. Протегна към мен ръцете си, в които стискаше плюшеното зайче. Конецът, с който беше зашито единственото ухо на играчката, се беше скъсал.

— О, не! — възкликнах.

Момченцето кимна нацупено.

— Не се притеснявай, веднага ще го зашием. — Обърнах се към войника. — Приключихме ли, господине? Както виждате, предстои ми операция.