Сол при солта

йоана

Лодката падна в черната вода.

Развиках се заради Емилия.

Флориан се развика заради раницата си.

Огромни вълни се блъскаха в лодката и я подмятаха. Една жена повърна в скута си. Откъм кораба, който продължаваше да потъва, се чуваше силен тътен. Безпризорното момченце стоеше право в лодката, а малките му ръце бяха протегнати към кораба.

— Опи! — ридаеше то. — Опи!

Появи се кичур бяла коса.

— Идвам, Клаус! — отекна глас над лодката.

Поетът на обувките скочи от кораба с краката напред и полетя към морето.

— Поете! — изкрещях.

Тялото му падна близо до лодката, в която се намирахме. Флориан ми подаде бебето и стана на крака, готов да се гмурне във водата след него. Една вълна подхвърли нагоре лодката, Флориан залитна и се стовари върху болта, който крепеше греблото. Безпризорното момченце го сграбчи за палтото. Лодката се разлюля и носът ѝ се повдигна.

— Гребете настрани от кораба! — извика някой. — Потъвайки, той ще ни повлече със себе си.

— Изчакайте — каза безпризорното момченце, взирайки се във водата. — Изчакайте моя опи.

— Хайнц! — извика Флориан в мрака, а гласът му трепереше от вълнение. — Хайнц, чуваш ли ме?

Поетът на обувките обаче не се показа над водата. Флориан ме хвана за ръката и прошепна:

— Торбата с монетите. Старецът я завърза за колана си. Даде на мен спасителната си жилетка.

— Опи! — изхълца безпризорното момченце. — Не, моля те, от.

Поетът.

Нашият прекрасен поет на обувките. Нашият опи.

Нашата единствена светлина в мрака.

Бяхме го загубили.