Сол при солта

йоана

Пристигнахме в Готенхафен по здрач. Лицата ни бяха почервенели от вятъра, който брулеше водата. На Емилия ѝ беше лошо почти през цялото време, докато пътувахме с лодката, но твърдеше, че се чувства добре. Лицето ѝ беше с цвят на слуз, когато слязохме на пристанището. Държеше се за ръкава на германеца, за да не залита. Трябваше да намерим някакво място, където да си почине, и нещо, с което да я нахраним.

От седмици се влачехме по пътищата, за да стигнем до пристанището. Нищо обаче не би могло да ни подготви за това, което заварихме там. Коне и всякакви други животни, изгубени или изоставени от собствениците си, бродеха безпомощно по улиците. Сиви камиони от снабдяването на военноморските сили профучаваха покрай нас. Кейовете бяха отрупани със сандъци, кутии, багаж и провизии.

— Мета! — изпищя една жена, която тичаше към нас, и ме хвана ме за ръката. — Моля ви, виждали ли сте моята Мета? Тя е само на пет години.

Друга плачеше, стиснала в ръце син вързоп:

— Пелената му е замръзнала. Да я дръпна ли? Дали няма да му смъкна кожата заедно с нея?

Хора крещяха, молеха се за храна и търсеха изгубените членове на семействата си.

— Мили Боже, вижте какво направи тази война! — измърмори Ева.

Безпризорното момченце се държеше за крака на поета на обувките. Дори германецът изглеждаше стреснат.

Поетът се огледа и заговори:

— Хората са толкова много. Може би ще минат дни, преди да успеят да се качат на някой кораб. Трябва да се движим заедно. Нека да се уговорим така: ако нещо се случи и се разделим, ще се срещнем пред онази сграда с големия часовник.

Той посочи сградата с бастуна си.

Ева спря някаква жена, която тикаше бебешка количка в снега, и я попита:

— Какви са последните слухове?

— Какви са последните слухове ли? Говори се, че Хитлер е в един бункер в Берлин. — Гласът на жената беше плътен и дрезгав, сякаш беше мъжки. — А ние сме тук. Къде са бункерите за нас? — Жената вдигна очи към Ева и възкликна: — Господи, каква грамада!

Лицето на Ева помръкна.

— Извинете, качването на корабите организирано ли е? — попитах.

— Дали е организирано? — Жената се засмя. — Огледай се наоколо. Нищо не е организирано. Тук е пълна лудница, глупаво момиче. Намерете си някакво място да пренощувате, а утре се борете за бордна карта както всички други хора.

Останалите от групата се скупчиха около мен. Безпризорното момченце пристъпи към количката. Очите му се разшириха.

— Как е бебето ви? — попитах и надникнах в количката.

В нея нямаше бебе. Имаше коза.

— Не ме съди — изрече жената и застана пред количката. — Ако аз не я взема, ще го направи някой друг. Имам деца, които са гладни.

— Не ви съдя. Ние също сме гладни.

— Е, тази коза е моя. Намерете си някоя за себе си. — Тя ни огледа и ми направи знак да се приближа към нея. — Чух, че в покрива на старото кино нямало дупки. Там може би е по-топло.

— Благодаря ви — отвърнах.

Жената стоеше на мястото си и чакаше.

— Можех да ви продам тази информация.

След тези думи тя изсумтя и се отдалечи, бутайки количката по натрошените камъни и леда. След нея отекваше блеенето на козата. Стояхме смълчани в кръг и се взирахме един в друг.

Накрая Ева проговори:

— Съжалявам, но това беше най-грозното бебе, което някога съм виждала.

— За Бога, Йоана, намери си коза за себе си — изрече напевно поетът.

— В покрива на киното няма дупки — измърмори безпризорното момченце, имитирайки плътния глас на жената.

А после долетя неговият глас.

— Говори по-тихо, Клаус. Би могъл да продадеш тази информация — заяви германецът.

Опитах се да се въздържа, но не успях. Засмях се. Безпризорното момченце започна да се киска. Ева се присъедини към него. И в този момент станахме свидетели на нещо удивително. Германецът се усмихна, а после се разсмя. Неудържимо.

— Хайде да потърсим киното — подкани ни Ева, след като отново станахме сериозни.

Отдалечихме се от пристанището и огромните кораби. Дали на следващия ден щяхме да успеем да се качим на някой от тях? И ако това се случеше, кой беше корабът, който щеше да ни отведе към свободата?

Докато вървяхме, снегът продължаваше да вали, покривайки главите и раменете ни. Германецът ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си.

— Съжалявам — прошепна. — За Ингрид.

Сведох очи. Преди да успея да отговоря, той пусна ръката ми и се отдалечи.