Сол при солта

флориан

От устата ми излизаше пара. Червата ми къркореха. Мислех си за топлата ни кухня у дома в Тилзит, за подрънкването на капаците на тенджерите върху печката и за смеха на сестра ми, отекващ в къщата.

След като майка ми почина от туберкулоза, най-голямата грижа на баща ми беше Ани.

— Как ще отгледам и възпитам момичето сам? — питаше се той.

Ани беше на тринайсет години, когато я видях за последен път. Вече наближаваше шестнайсет. Дали щях да я позная, ако я срещнех на улицата? Къде беше тя в момента и какво беше преживяла?

Вратата изскърца.

— Някой да е гладен там, горе? — изкрещя гласът откъм основата на стълбата.

Какъв идиот.

— Ш-ш-шт — напомних му отново да говори по-тихо.

— О, да, трябва да се държим потайно. — Морякът се изкачи по стъпалата. — Чувствам, че тялото ми е станало по-отзивчиво — обяви той. — Превърнах физическите упражнения в свой приоритет и вече виждам резултата. Всъщност смятам, че те се отразяват благоприятно върху ръцете ми, които започват да оздравяват.

Нямах желание да си спомням как изглеждат покритите му със съсиреци длани.

— Какво ми носиш за ядене? — попитах.

Той свали ремъка от рамото си и ми подаде манерката ми. От дълго време не я бях усещал толкова тежка.

— Благодаря ти.

Веднага надигнах манерката към устата си. После той извади от пазвата си дебела филия хляб заедно с парче месо, обвито в хартия.

— Повечето от пътниците ядат грахова супа, но тя е доста трудна за носене — обясни.

— Кога тръгваме? — попитах.

— Носи се слух, че ще отплаваме всеки момент.

В далечината прогърмя оръдеен изстрел. Морякът потрепери и се притисна до стената на комина.

— Все още се намират на мили от нас — казах му. — Но напредват.

Представих си картите на баща си. Виждах пълчища от руснаци, които нахлуват в Източна Прусия и се отправят към брега на Балтийско море, смазвайки по пътя си германския Вермахт и всички нас.

Морякът се почеса по китката.

— Може ли да ви попитам дали боравите добре с оръжие?

Кимнах.

— А ти?

— Аз боравя по-добре с ума си — отвърна той. — Може да се каже, че съм човек, известен във философските кръгове като „мислител“. Предпочитам да улавям всички ракурси ментално. Следя процесите много внимателно. Аз съм наблюдател.

— Понякога обаче няма време за мислене. Трябва просто да се действа.

— Моите уважения, но аз, разбира се, въобще не съм съгласен с вас. Много хора действат инстинктивно, което според мен е неправилно. Водени от инстинкта си, ние се поддаваме на слабостите и емоциите си. Винаги е по-добре да се прибягва към внимателно обмисляне и планиране, към мисловни конструкти.

Отново изпитах желание да го ударя. Преглътнах последната хапка хляб.

— „Препятствията съществуват единствено за да ги преодоляваме, а не за да капитулираме пред тях.“ Често размишлявам над тази мъдрост. Вие, естествено, сте запознат с думите, които цитирах. Чели сте „Моята борба“, нали?

Не отговорих на въпроса му.

— Правиш впечатление на интелигентно момче — отбелязах. — Може би е по-добре да разсъждаваш самостоятелно, вместо да наизустяваш чужди мисли.

— О, благодаря ви! Мама постоянно хвали острия ми ум.

— Той се обърна към мен, а горната му устна се накъдри в усмивка. — Аз определено мисля самостоятелно. Но мъдростта на фюрера ме изпълва с неописуема мощ. — Усмивката му стана още по-широка и той започна да рецитира: — „Първата предпоставка за успеха е непрекъснатото и системно прилагане на сила“. — Взря се в мен. Зениците му бяха разширени.

— Не е ли красиво?

Не му отговорих. Косъмчетата на тила ми настръхнаха предупредително. Този човек беше абсолютен социопат.

— Виждал ли си медицинската сестра? — попитах.

— Ще отида да я доведа — отвърна нетърпеливо той.

— Не…

Той обаче беше изтърчал надолу по стълбата и беше излязъл от комина, преди да успея да го спра.