Сол при солта

алфред

Добър ден, моя малка Лоре!

С чувство на огромна радост ти съобщавам, че най-сетне отплавахме от това отвратително пристанище. Трапът беше вдигнат около дванайсет часа и двайсет минути на обед на фона на воплите на онези, които не бяха желани на кораба. Вече излязохме от пристанището и се насочихме към Кил, порейки вълните, както е правел Нептун с тризъбеца си. Времето обаче представлява истинско предизвикателство. Ветровете бушуват. Борим се с яростна снежна буря.

За жалост отплаването на кораба не мина без инциденти. Надхвърлили сме почти десеторно капацитета му. Началникът ми изчисли, че на кея са останали хиляда и петстотин бежанци, след като вдигнахме котва. Те пищяха и крещяха, молеха се да ги качим на борда. Опитах се да ги успокоя с мъдростта на Дон Кихот и извиках: „Докато не дойде смъртта, човек все още живее!“, но това не им донесе утеха.

Щастлив съм заради предоставената ми уникална възможност да участвам в операция „Ханибал“. Макар и да не искам да мисля за него, смея да заявя, че мъжът, когото наричам свой баща, щеше да се гордее с мен, ако можеше да ме вади сега. Хората говорят с възхищение за тази знаменателна евакуация. Не след дълго „Ханибал“ отново ще изпълва страниците на учебниците по история. Като стана дума за учебници по история, се сетих да споделя с теб, че твоят възлюбен скоро ще получи медал. Представяш ли си, Лоре? Ще бъда включен официално в хрониките на германската история… Мили Боже… Всичко се върти пред очите ми. И това люшкане. Сигурен съм, че е временно. Те ще стабилизират кораба. Да, длъжни са да го направят. Аз съм с железен организъм, но останалите пътници не биха могли да издържат на подобно изпитание в продължение на повече от четирийсет часа. Със сигурност няма да издържат.

Наведох се напред и повърнах върху обувките си.