Сол при солта

емилия

Корабът беше изпълнен с необичайни звуци. Захлопващи се стоманени врати, глухи стъпки, отчаяни викове. Природата, външният свят, дори фермата ми се струваха безкрайно далече.

Бях работила толкова усърдно за семейство Клайст. Фрау Клайст твърдеше, че не правя нищо както трябва, но в същото време нямаше нищо против да чистя, да готвя и да варя сладко вместо нея. Студената изба в дъното на двора се превърна в любимото ми място. В горещите дни седях на една щайга пред нея, облегната на студените камъни. Аугуст поправяше лавиците, когато си беше у дома. Елзе се навърташе около мен и ме молеше за лъжица сладко от рози.

Вината не беше нейна.

Аз обаче си задавах безброй въпроси.

Дали се беше замисляла за онова, което се случи? Дали си спомняше следата, която петите ми оставиха в прахоляка, докато войниците ме влачеха през двора? Дали писъците ми звучаха в нейната глава така, както звучаха в моята?

Или може би и тя като мен се опитваше да забрави за всичко това и да мисли за розовото сладко?