Сол при солта

йоана

Тъмнината беше изпълнена с викове. Снегът, примесен със суграшица, се носеше хоризонтално от вятъра и ни шибаше в лицата. Една спасителна лодка близо до нашата беше пълна с плачещи жени и деца. Флориан я видя и се изправи на крака.

— Нуждаят се от някой, който да гребе.

Сложих свободната си ръка на гърба му.

— Останѝ — прошепнах. — Моля те, Флориан. Останѝ при мен.

— Отивам — каза съпругът на жената с коженото палто и стана от седалката.

Жената започна да му се кара, но той смело скочи от едната лодка в другата.

Докато се носехме в морето от тъмнина, станахме свидетели на нелепата смърт на хиляди хора. Притиснах бебето до гърдите си и затворих очи. Сцените продължаваха да изплуват в ума ми. Силно наклонената палуба. Жената, която подхвърли бебето си надолу към един моряк. Морякът протегна ръце, но не успя да хване детето. То падна върху плаващия наблизо стоманен сал, а после се изтърколи в морето. Хилядите отчаяни хора, които подскачаха, ритаха и не можеха да си поемат въздух. Морската вода, която нахлуваше в устите и ноздрите им и изпълваше дробовете им. Високите вълни, гневното море и вятърът.

Раненият войник, който ме беше молил да го целуна, се носеше мъртъв по водата до нашата лодка, а главата му беше омотана в мрежата на един сал. Толкова много хора се нуждаеха от помощта ми. Вече не бях в състояние да направя нищо. Ледената вода се отразяваше пагубно на сърцето. Тя щяха да умрат от хипотермия. Вместо да помагам, бях принудена да наблюдавам как панорамата на катастрофата се разкрива пред очите ми.

Вината е ловец.

Аз бях неин заложник.