Сол при солта

флориан

Полякинята не се предаваше. Беше на петнайсет години, носеше бебето на приятеля си, носеше мечтата за свободата. И беше смела. Не можех да го отрека.

И още едно нещо не можех да отрека. Времето ме притискаше. Бях успял да заблудя със самонадеяността си двама млади войници, охраняващи селски контролно-пропускателни пунктове, но в Готенхафен положението щеше да бъде съвсем различно. Готенхафен беше основна база на Кригсмарине, флотата на нацисткия режим. Присъствието на военните щеше да бъде масово и постоянно. Военноморската база и пристанището също така бяха плавната цел на руската Червена армия. Говореше се, че самият Кох е напуснал Кьонигсберг. Кога беше заминал и къде се намираше в момента?

Валеше силен сняг, но ниските температури не ме притесняваха. Студът намаляваше риска от инфектиране на раната ми. И ме държеше нащрек.

— Бек! — извика войникът. — Тази е за теб.

Към прогнилия кей бързо се приближаваше малка лодка. Не казах нищо, само се обърнах и тръгнах към нея, а розовата шапка беше на няколко крачки зад мен.

Ако се наложеше да взема полякинята със себе си в лодката, щях да го направя. Тя щеше да се изгуби сред хаоса в Готенхафен. Сама трябваше да се справи с латвийските си документи и с бременността си. Обзе ме чувство на облекчение. Скоро отново щях да бъда сам. Тръгнах по кея и кимнах на лодкаря.

— Почакайте! — извика той. — Всичките ли?

Обърнах се и видях, че цялата група е застанала на кея зад мен. Момченцето се приближи, вдигна безухото зайче и ме попита дали може да дойде с мен в Готенхафен.

Очите на сестрата потърсиха моите. Да, задължен си ни, сякаш казваха.