Изповядвам

25

Искаше да дойде с Текла. Казах му, че имам само едно легло в квартирата и няма как, макар че всъщност можеха спокойно да отидат в хостел. А после се оказа, че Текла не може да дойде, защото неочаквано й се отворила много работа, което, както после ми призна, означава, че родителите на Текла не са й позволили да направи това дълго пътешествие с този прекалено висок младеж с прекалено дълги коси и прекалено тъжен поглед. Зарадвах се, че не пристигна с момичето, защото иначе нямаше да можем да си поговорим истински, а това означаваше, че Адриа нямаше да може да си поеме дъх от завист и щеше да каже ама какво правиш с тази жена, нали приятелите винаги трябва да бъдат на първо място, разбираш ли какво искам да кажа, нещастнико? Приятелите! И щях да го кажа от шибана завист и отчаяние, като гледах как моите сърдечни проблеми с Корнелия вървяха по същия път, както отношенията ми с теб, любима. С едно предимство: видях тайната на Корнелия. Тайните. А твоята... Продължавах да се питам защо избяга в Париж. И така, дойде сам, с учебна цигулка и голямо желание да си поговорим. Стори ми се, че е пораснал още малко. Вече беше цяла педя по-висок от мен. И вече не гледаше света така нетърпеливо. Даже от време на време на лицето му се появаше безпричинна усмивка, просто така, заради живота.

– Да не си влюбен?

Тогава усмивката стана по-вглъбена. Да, беше влюбен. Влюбен до самозабрава. Не беше като мен – объркан до самозабрава заради една Корнелия, която щом малко се разсеех, тръгваше с някой друг, защото е във възрастта на трупането на опит. Завидях на онази спокойна усмивка на Бернат. Но имаше една подробност, която ме разтревожи. Когато се настани в стаята ми на сгъваемото легло, отвори калъфа на цигулката. Професионалните цигулари не носят само цигулка в калъфа, носят в него половината си живот: два-три лъка, колофон за струните, някоя снимка, партитурите в един страничен джоб, струни и онази единствена рецензия, излязла в някое провинциално списание. Бернат носеше учебната цигулка, лък и толкова. А, и една папка. Папката беше първото, което отвори. В нея имаше някакъв текст, несръчно хванат с телбод; подаде ми го. Вземи, чети.

– Какво е това?

– Разказ. Аз съм писател.

Начинът, по-който каза „аз съм писател“, ме разтревожи. В действителност той винаги ме е тревожил. С обичайната си нетактичност настояваше да чета точно в този момент. Взех го, погледнах заглавието, прецених обема и му казах ще трябва да го прочета на спокойствие.

– Разбира се, разбира се. Ще изляза да се поразходя.

– Не. Ще го прочета вечерта, когато е времето за четене. Разкажи ми за Текла.

Каза ми, че е такава и такава, има прекрасни трапчинки на бузите, срещнал я в консерваторията на „Лисеу“, тя свирела на пиано, а той първа цигулка в квинтета на Шуман.

– Майтапът е, че свири на пиано и се казва Текла252.

– Ще го преживее. Добре ли свири?

Понеже, ако чаках него, нямаше никога да излезем, взех анорака, казах хайде с мен и го заведох в „Дойчес Хаус“, където беше пълно както винаги; с крайчеца на окото гледах дали няма да видя Корнелия с някой от онези, с които трупаше преживявания, затова не цялото ми внимание беше насочено към разговора с Бернат, който, след като за всеки случай си поръча същото като мен, се разприказва, липсваш ми, но не искам да дойда да уча в Европа и...

– Грешиш.

– Предпочитам да пътувам към себе си. Затова започвам да пиша.

– Това са тъпотии. Ти трябва просто да пътуваш. Да търсиш учители, които да изчеткат праха по теб.

– Това ядене е отвратително.

– Не, това е Sauerkraut.

– Какво?

– Кисело зеле. Свиква се.

Засега ни следа от Корнелия. След половин наденица вече бях по-спокоен и почти не мислех за нея.

– Искам да оставя цигулката – каза, според мен за да ме предизвика.

– Забранявам ти.

– Чакаш ли някого?

– Не, защо?

– Не, но ти... Сякаш чакаш някого.

– Защо казваш, че искаш да оставиш цигулката?

– Ти защо я остави?

– Нали знаеш. Не мога да свиря.

– И аз не мога. Не знам дали си спомняш, липсва ми душа.

– Ако учиш в чужбина, ще я намериш. Взимай уроци при Кремер или при другия, при Пърлман253. Или се постарай да те прослуша Щерн254. Не се мотай, момче, Европа е пълна с големи педагози, които не познаваме. Вложи страст и плам. Или иди в Америка.

– Нямам бъдеще като солист.

– Глупости.

– Мълчи, нищо не разбираш. Не мога да правя повече от това, което правя.

– Добре. Тогава можеш да бъдеш един уважаван цигулар оркестрант.

– Още имам желание да покоря света.

– Ти решаваш, или рискуваш, или не рискуваш. А светът можеш да го покориш и от стойката си за партитури.

– Не. Започвам да губя желание.

– А когато свириш камерна музика? Не си ли щастлив?

Тук Бернат се позамисли и се поколеба, загледан в стената. Оставих го с колебанието, защото в този момент влезе Корнелия с ново преживяване под ръка: щеше ми се да изчезна; проследих я с поглед. Престори се, че не ме вижда, и седнаха зад мен. Усетих ужасна празнота зад гърба си.

– Може би да.

– Какво?

Бернат ме погледна учудено. Търпеливо:

– Може би наистина, когато свиря камерна музика, съм донякъде щастлив. Онази вечер за камерната музика на Бернат ми дремеше на долуподписания. Най-важното беше празнотата, паренето на гърба. Обърнах се, като се преструвах, че търся русата сервитьорка. Корнелия се смееше и преглеждаше страницата с надениците в менюто. Преживяването имаше умопомрачителни мустаци, отвратителни и съвсем не на място. Пълна противоположност на високата и руса тайна отпреди десет дни.

– Какво ти става?

– На мен? Какво трябва да ми става?

– Не знам. Нещо си...

Тогава Адриа се усмихна на сервитьорката, която минаваше пред него, поиска малко хляб, погледна Бернат и каза кажи, кажи, извинявай, бях се...

– Ами когато свиря камерна, може би наистина...

– Виждаш ли? А ако свириш всички сонати на Бетовен с Текла?

Толкова силно ми пареше на гърба, че не се замислих дали това, което казвам, е глупост, или не.

– Да, може да го направя. И какво от това? Кой ще ни покани да свирим в зала? Или да го запишем на дванайсет дългосвирещи плочи? А?

– Виж сега... Самият факт, че го правиш... Извини ме за момент.

Станах и тръгнах към тоалетната. Минах пред Корнелия и нейното преживяване, погледнах я, тя вдигна глава, видя ме, каза ми здравей и продължи да гледа страницата с надениците. Здравей. Сякаш беше най-нормалното нещо, след като ти се е клела във вечна любов, или почти, и е лежала до теб, хваща си едно преживяване и когато я срещнеш, ти казва здравей и продължава да гледа менюто с надениците. За малко щях да й кажа моят братвурст е много хубав, госпожице. Докато вървях към тоалетната, чух как преживяването казваше с такъв баварски акцент, че направо да паднеш, кой е този тип с братвурста? Не можах да чуя отговора на Корнелия, защото заради едни сервитьорки с пълни табли трябваше да се отдръпна към тоалетната.

252 На каталонски tecla означава „клавиш“. – Б. пр.

253 Гидон Кремер (1947) – латвийски цигулар и педагог; Ицхак Пърлман (1945) – израело-американски цигулар, диригент и педагог. – Б. р.

254 Исак Щерн (1920–2001) – американски цигулар от еврейс­ки произход, един от най-добрите цигулари на ХХ в. – Б. р.