Изповядвам

28

Песъчинката първо е прашинка в окото, после – нещо, което дразни пръстите, пари стомаха, малка подутина в джоба и с малко лош късмет накрая се превръща в плоча, която притиска съзнанието. Всичко, и животът, и разказите, започва така, любима Сара, с една безобидна песъчинка, която не забелязваме.

Влязох там, както се влиза в храм. Или в лабиринт. Или в ада. Откакто изгоних господин Беренгер във външната тъмнина275, не бях стъпвал там. Още звънеше същата камбанка, когато се отваряше вратата. Посрещнаха го внимателните очи на Сесилия, все така зад тезгяха, сякаш никога не е мърдала оттам. Сякаш беше предмет, изложен за да бъде купен от всеки колекционер с достатъчно пари. Все така изрядна в облеклото и с хубава прическа. Без да мръдне, сякаш часове наред го беше очаквала, му поиска целувка, както когато беше на десет години. Попита го как се чувстваш, сине, а той добре, добре. А ти?

– Чакам те да дойдеш.

Адриа погледна наоколо. В дъното едно непоз­нато момиче търпеливо чистеше някакви медни предмети.

– Още не е дошъл – каза тя. Хвана го за ръката, придърпа го към себе си и не можа да се стърпи да не погали косата му с ръка, както правеше Лола Чика. – Проредява ти.

– Да.

– С всеки ден заприличваш все повече на баща си.

– Мислиш ли?

– Имаш ли си приятелка?

– Не.

Тя отвори едно чекмедже и го затвори. Мълчание. Може би обмисляше дали е трябвало да зададе този въпрос.

– Защо не вземеш да побърникаш малко?

– Разрешаваш ли ми?

– Ти си господарят – отвърна тя, разпервайки ръце. За миг на Адриа му се стори, че му се предлага.

Направих последната си разходка из вселената на магазина. Предметите бяха други, но атмосферата и мирисът си бяха същите. Видя баща си да рови из документи, господин Беренгер измисля велики идеи, загледан във външната врата, Сесилия, с хубава прическа и гримирана, по-млада, се усмихва на клиента, който се опитва да свали без аргументи цената на едно прекрасно писалище „Чипъндейл“, баща ми вика господин Беренгер в кабинета, затварят се и дълго разговарят бог знае за какво, или не, знае се за какво. Върнах се при Сесилия, която разговаряше по телефона с клиент. Когато затвори, постави апарата пред мен.

– Кога се пенсионираш?

– По Коледа. Не искаш да поемеш магазина, нали?

– Не знам – излъгах. – Работя в университета.

– Не пречи.

Стори ми се, че иска да ми каже нещо, но в този момент влезе господин Сагрера, извини се за закъснението, поздрави Сесилия и посочи с ръка към канцеларията – всичко това едновременно. Затворихме се там и управителят ми каза как вървят нещата и каква е настоящата оценка на магазина. И макар и да не си ме питал за моето мнение, трябва да ти кажа, че този бизнес е доходен и има бъдеще. Единствената пречка беше господин Беренгер и ти сам се зае да приключиш с това и да започнем начисто. – Облегна се назад на стола, за да придаде по-голяма тежест на думите си: – Доходен бизнес с бъдеще.

– Искам да го продам. Не искам да бъда собственик на магазин.

– Какво лошо има в това?

– Господин Сагрера...

– Ти решаваш. Това последната ти дума ли е?

Откъде да знам дали е последната ми дума. Откъде да знам какво искам да правя.

– Да, господин Сагрера, това е последната ми дума.

Тогава господин Сагрера стана, отиде до сейфа и го отвори. Изненадах се, че господин Сагрера има ключ от сейфа, а аз нямам. Извади един плик.

– Това е от майка ти.

– За мен?

– Каза ми да ти го дам, ако наминеш към магазина.

– Но аз не искам...

– Ако дойдеш в магазина, не ако решиш да работиш в магазина.

Пликът беше запечатан. Отворих го пред господин Сагрера. Писмото не започваше с думите обични сине, скъпи на сърцето ми, нито имаше някакво обръщение, нито пишеше ей, Адриа, какво правим. Беше списък с инструкции, студен, но практичен, със съвети, които явно щяха да ми вършат много добра работа.

275 В евангелския текст (Мат. 8:12, 22:13, 25:30) – мракът извън Бога и Небесното царство. – Б. р.