Изповядвам

12

След смъртта на баща ми все се случваше нещо, така че ми се натрупаха много дни отсъствия от училище. Даже прекарах няколко твърде странни седмици в Тона с братовчедите, които бяха необикновено мълчаливи и ме поглеждаха крадешком, когато си мислеха, че не ги виждам. В един момент бях хванал Шеви и Кико да си говорят тихо за обезглавявания, но с такава разпаленост, че тихият им говор стигаше до всички кътчета. А междувременно на закуска Роза ми даваше най-голямата филия, преди да я е взел някой от братята й. Леля Лео пък ми разроши косата десетки пъти, накрая дори си помислих защо не мога да остана да живея в Тона цял живот при леля Лео, сякаш животът беше вечно лято далеч от Барселона, там, в приказното кътче, където можеш да си изцапаш коленете, без някой да ти се кара. А чичо Синто, когато се върнеше от хармана, целият в прах, изкалян или изцапан с тор, ходеше с наведена глава, защото на мъжете им е забранено да плачат, но се виждаше, че много страда заради смъртта на брат си. Заради смъртта му и заради обстоятелствата около неговата смърт.

Когато се върнах вкъщи и докато се готвеше влизането на великия Жоан Манлеу в моя живот, тръгнах отново на училище и дебютирах официално като сирак без баща. Брат Климент ме въведе в клас, като забиваше болезнено жълтите си от емфие пръсти в гърба ми, което беше неговият начин да изрази обич, уважение и съболезнование, и пред вратата на класната стая с великодушен жест ми каза да вляза, няма значение, че е по средата на часа, учителят е вече уведомен за каквото е трябвало да бъде уведомен; аз влязох в класната стая и четирийсет и три чифта очи ме погледнаха с любопитство, а господин Бадиа, който, както разбрах от фразата, увиснала недовършена, обясняваше тънката разлика между подлог и пряко допълнение, спря изложението си и каза влез, Ардевол, седни. На дъската – Хуан пише писмо на Педро. Трябваше да прекося цялата класна стая, за да стигна до моя чин, и много се срамувах, искаше ми се да бъда в един клас с Бернат, но това беше невъзможно, защото той беше във втори, а аз все още се отегчавах в първи, докато слушах тези глупости за пряко и непряко допълнение, които ни обясняваха и по латински, и за моя изненада, все още имаше ученици, които не ги разбираха. Кое е прякото допълнение, Рул?

– Хуан. – Пауза. Господин Бадиа, невъзмутим. Рул, недоверчив, усеща някаква уловка, замисля се дълбоко и вдига глава.

– Педро?

– Не. Много лошо. Нищо не си разбрал.

– О, не! Пише!

– Сядай, неспасяем случай.

– А, да, знам го! Ама разбира се, господине, сега се сетих, писмото. Нали така?

Когато понятието „пряко допълнение“ беше напълно изяснено и вече навлизахме в мъглите на непрякото, забелязах, че от известно време четири-пет момчета са вперили поглед в мен. По разположението на чиновете разбрах, че са Масана, Естебан, Риера, Торес, Ескайола, Пужол и може би Борел, защото вратът ме сърбеше. Отгатнах, че бяха погледи на... възхищение? По-скоро някаква странна смесица.

– Виж какво, момче... – каза ми Борел в междучасието. – Играй с нас. – И за да не ги проваля: – Но стой в средата, гледай да пречиш на противника, а?

– Не обичам футбола141.

– Видя ли? – веднага се намеси Естебан, който също беше от посланиците на футбола. – Ардевол си пада по цигулките, нали ти казах, че е педал.

И си отиде тичешком, защото мачът беше започ­нал без посланиците. Борел, примирен, ме потупа по гърба и си тръгна, без да каже нищо. Аз потърсих Бернат в бъркотията от ученици от първи, втори и трети клас, които, разпределени в различни участъци на училищния двор, играеха дванайсет футболни мача и, общо взето, не си объркваха топките. Педал с педал такъв. Това дали е някоя дума на руски? Бях сигурен, че Естебан не знае руски.

– Педал? Бернат се загледа в далечината, докато мислеше, въпреки възбудените крясъци на футболистите. – Потърси го в речника. Сега, ако трябва да ти обяснявам всичко, което...

– Знаеш ли какво е, или не знаеш?

По онова време беше много студено и на всички, на кого повече, на кого по-малко, ръцете и бедрата им бяха премръзнали, с изключение на нас с Бернат, защото винаги носехме ръкавици по изричната заповед на Трульолс, понеже с мехури на ръцете цигулката се превръщаше в непоносимо мъчение. Но пък се смяташе, че може да се свири с премръзнали бедра.

141 Иронично заиграване със заглавието на книгата „Обичам футбола“ от холандския футболист и треньор Йохан Кройф, тясно свързан с футболния клуб „Барселона“. – Б. р.