Изповядвам

40

Самолетът се затресе по недобре асфалтираната единствена писта за кацане и той си помисли, че няма да стигне жив до залата за получаване на багаж, ако на летището в Кикуит изобщо има такава зала. За да не се изложи пред младата жена с отегчено лице, престори се, че чете, докато си блъскаше главата, за да си спомни къде точно са аварийните изходи. Това беше третият самолет, който вземаше, откакто тръгна от Брюксел. В този той вече беше единственият бял; не се разтревожи от факта, че прекалено много привлича вниманието. Рискове на професията. Самолетът ги остави на повече от сто метра от малката сграда. Трябваше да ги изминат пеша, като внимават да не останат обувките им залепени за врящия асфалт. Прибра си малката пътна чанта, купи един шофьор на такси, който умираше, да бъде подкупен той, с колата му 4 × 4 и бидоните му с бензин, и който след три часа път покрай река Куилу му поиска още долари, защото в момента влизали в опасна зона. Киконго, нали разбирате. Плати, без да протестира, защото всичко беше включено в бюджета и в предвидения план, дори и лъжите. Още един безкраен час друсане като на самолетна писта; колкото повече напредваха, толкова по-многобройни, по-високи, по-гъсти ставаха дърветата. Колата спря пред една полуизгнила табела.

– Бебенбелеке – каза с тон, недопускащ възражение.

– Къде е шибаната болница?

Шофьорът посочи с нос към червеникавото слънце. Четири дъски във формата на къща. Не беше толкова горещо, както на летището.

– Кога да дойда да ви взема? – попита.

– Ще се върна пеша.

– Вие сте луд.

– Да.

Взе чантата и тръгна към четирите дъски, сглобени как да е, без да се обърне да каже довиждане на шофьора на таксито. Той плю на земята, по-доволен от всякога, защото имаше време да се отбие в Киконго на гости на братовчедите и да види дали може да хване някой клиент до Кикуит – така вече нямаше да има нужда да работи четири-пет дни.

Без да се обръща, почака да заглъхне шумът от таксито. Запъти се към единственото дърво на това място, странно дърво, което сигурно имаше някакво невъзможно име, и взе една обемиста чанта от военен камуфлажен плат, която явно го чакаше, облегната на дънера като задрямала. После зави зад ъгъла и се озова пред това, което вероятно беше главният вход на „Бебенбелеке“. Дълъг навес, под който седяха три жени на нещо като шезлонги и наблюдаваха внимателно в мълчание как минават часовете. Врата нямаше. А вътре никъде нямаше рецепция. Един полутъмен коридор с крушка, която светеше с треперлива светлина от генератор. И една кокошка, която побягна навън, сякаш беше усетила, че са я хванали да върши нещо нередно. Върна се при навеса и се обърна едновременно към трите жени.

– Доктор Мюс?

Една от жените, най-старата, посочи навътре с глава. Най-младата потвърди и добави вдясно, но сега приема пациенти.

Отново влезе и тръгна по коридора вдясно. Веднага се озова в едно помещение, където стар мъж с бяла престилка, безупречно чиста сред толкова прах, преслушваше едно дете, което се страхуваше и искаше майка му, застанала права до него, да го спаси.

Седна на крещящо зелената пейка, където имаше още две жени – разтревожени от нещо, което бе нарушило ежедневието в „Бебенбелеке“, те непрекъснато повтаряха едни и същи думи като някаква литания. Той остави по-голямата чанта в краката си, при което се чу метален звук. Стъмваше се. След като прегледа последната пациентка, доктор Мюс вдигна глава за първи път и го погледна така, сякаш беше най-нормалното нещо на света.

– И вие ли сте за преглед? – попита вместо поздрав.

– Искам само да се изповядам.

В този момент новодошлият си даде сметка, че човекът пред него не беше просто стар, а много стар. Когато се движеше, оставяше впечатление за неизчерпаема вътрешна енергия и това го беше подвело. Тялото му беше на човек, прехвърлил осемдесетте, на колкото и беше в действителност. А на снимката, която беше видял, изглеждаше на не повече от шейсет и няколко години.

Сякаш беше нещо съвсем обичайно един европеец да пристигне привечер в болницата „Бебенбелеке“ и да помоли да се изповяда, доктор Мюс изми ръцете си на мивката, където по чудо имаше кран за вода, и покани новодошлия да го последва. В този момент двама мъже с тъмни очила, които се правеха на много важни, седнаха на зелената пейка, след като изгониха разтревожените жени. Докторът въведе посетителя в малко помещение, може би кабинета му.

– Ще останете ли за вечеря?

– Не знам. Не правя толкова дългосрочни планове.

– Какво обичате?

– Много трудно ви открих, доктор Буден. Бях загубил следите ви в един трапистки манастир и нямаше как да разбера къде сте отишли.

– И как се справихте тогава?

– Посетих главния архив на Ордена.

– Да, тази мания всичко да е документирано и архивирано. Добре ли ви приеха?

– Сигурно и досега не знаят, че съм ги посетил.

– Какво намерихте там?

– Освен фалшивата балтийска следа се споменаваха Щутгарт, Тюбинген и Бебенхаузен. В онова селце успях да си изясня някои неща с помощта на една много любезна старица.

– Братовчедка ми Херта Ландау, нали? Винаги е била приказлива. Сигурно много се е зарадвала, че някой я дърпа за езика, за да се разприказва. Извинете, продължавайте.

– Е, това е всичко. Години си блъсках главата, додето навържа фактите.

– И така ми дадохте време да поправя мъничко от злото, което съм извършил.

– Моят клиент би желал това да стане по-рано.

– Защо не ме задържите и да ме дадат под съд?

– Моят клиент е стар, не иска протакане, защото по неговите думи скоро ще умре.

– Ясно.

– А не иска да умре, преди да ви види мъртъв.

– Разбирам. А как ме намерихте?

– Уф, има много чисто техническа работа. Моята професия е много скучна, часове наред си завираш носа на най-различни места, докато успееш да навържеш фактите. И така дни наред, докато разбрах, че този Бебенхаузен, който аз търся, не е в Баден-Вюртемберг. На моменти даже си мислех, че това е някаква помощ за желаещия да тръгне по следата.

Забеляза, че докторът сдържа усмивката си.

– Хареса ли ви Бебенхаузен?

– Много.

– Това е моят изгубен рай. – Доктор Мюс отпъди с ръка един спомен и сега наистина се усмихна: – Много се забавихте – каза.

– Нали ви казах... Когато ми възложиха поръчката, вие се бяхте скрили много добре.

– За да мога да работя и все нещо да поправя. Полюбопитства: – А как се процедира при тези поръчки?

– Много професионално и много... хладно.

Доктор Мюс стана и от едно шкафче, което се оказа хладилник, извади купа, пълна с нещо неоп­ределено, което можеше да е храна. Сложи я на масата заедно с две чинии и две лъжици.

– Ако нямате нищо против... На моята възраст трябва да ям като врабчетата... По малко и често. Иначе може да припадна.

– Хората доверяват ли се на толкова стар лекар?

– Няма друг. Надявам се, когато умра, да не зат­ворят болницата. Преговарям за това с властите в селата Белеке и Киконго.

– Съжалявам, доктор Буден.

– Да. – За неопределеното съдържание на купата: – Това е просо. По-добре просо, отколкото нищо, повярвайте.

Сипа си и подаде купата на събеседника си. С пълна уста:

– Какво искахте да кажете с това, че работата е много студена, много професионална?

– Ами разни неща...

– Моля ви, това ме интересува.

– Означава например, че аз никога не знам кои са моите клиенти. Нито те знаят кой съм, разбира се.

– Изглежда логично. Но как се организира?

– Ами това е сложна процедура. Непрекият контакт все пак е възможен, но трябва да бъдеш много прецизен, за да си сигурен, че винаги се свързваш със съответния човек. И трябва да се научиш да не оставяш следи.

– И това изглежда логично. Но днес вие пристигнахте с колата на Макубуло Джоузеф, а той е непоправим дърдорко и сигурно вече е разказал на всички, че...

– Разказва им това, което аз искам да им разкаже. Поднасям на тепсия фалшива следа. Извинете, че не навлизам в подробности... А откъде знаете, че пристигнах с този таксиметров шофьор?

– Основах болницата „Бебенбелеке“ преди четирийсет години. Знам името на всяко куче, което лае и на всяка кокошка, която кудкудяка.

– Та, значи, от Мариавалд дойдохте право тук.

– Това много ли ви интересува?

– Като хипнотизиран съм. От толкова време мисля за вас. Винаги ли работите сам?

– Не работя сам. Още преди разсъмване три милосърдни сестри вече обслужват пациентите. Аз също съм ранобуден, но не чак толкова.

– Съжалявам, че ви отнемам време.

– Не мисля, че днес има особено значение, че прекъсвате работата ми.

– Занимавате ли се с нещо друго?

– Не. Влагам всичките си сили, за да помагам на нуждаещите се през всички часове на живота, който ми остава.

– Звучи като религиозен обет.

– Да... Все още съм наполовина монах.

– Нали напуснахте манастира?

– Напуснах Ордена на трапистите, напуснах манастира, но продължавам да се чувствам монах. Монах без общност.

– Отслужвате ли литургия и всичко останало?

– Не съм свещеник. Non sum dignus.

Възползваха се от мълчанието, за да похапнат доста от просото.

– Вкусно е – каза новодошлият.

– Ако трябва да бъда откровен, омръзнало ми е. Липсват ми много ястия. Например Sauerkraut. Вече не си спомням вкуса му, но ми липсва.

– Жалко, ако знаех...

– Не, това, че ми липсват, не означава, че... – Преглътна една лъжица просо. – Не заслужавам Sauerkraut.

– Може би преувеличавате... Кой съм аз, за да...

– Уверявам ви, че вие не сте никой.

Избърса устата си с опакото на ръката и изтръска престилката, все така безупречно чиста. Отмести подноса с яденето, без да попита сътрапезника си, и останаха лице в лице, с голата маса помежду им.

– А пианото?

– Зарязах го. Non sum dignus. Само от спомена за музиката, която преди обожавах, ми се повдига.

– Може би преувеличавате, а?

– Кажете ми името си.

Мълчание. Новодошлият преценява.

– Защо?

– От любопитство. Не мога да злоупотребя с него.

– По-добре не.

– Вие решавате.

И двамата не можаха да се сдържат и се усмихнаха.

– Не познавам клиента. Но ми даде една ключова дума, която може да ви насочи, ако се интересувате. Не бихте ли искали да знаете от чие име идвам?

– Не. Независимо от чие име идвате, вие сте доб­ре дошъл.

– Казвам се Елм.

– Елм, благодаря за доверието. Не се сърдете, но трябва да ви помоля да си смените работата.

– Довършвам последните поръчки. Пенсионирам се.

– Щях да бъда по-доволен, ако това беше последната ви задача.

– Не мога да ви обещая, доктор Буден. Бих искал да ви задам един деликатен въпрос.

– Кажете, аз току-що ви зададох такъв въпрос.

– Защо не се предадохте на правосъдието? Искам да кажа, когато излязохте от затвора, щом сте мислели, че не сте изкупили вината си... тогава...

– В затвора или мъртъв не бих могъл да поправя злото.

– Когато то е непоправимо, какво можете да поправите?

– Ние сме една общност и живеем върху скала, която се носи в пространството, сякаш вечно търсим някакъв Бог сред мъглата.

– Не ви разбирам.

– Предполагам. Искам да кажа, че винаги можеш да поправиш в лицето на един човек онова зло, което си причинил на някой друг. Но трябва да го поправиш.

– И освен това сигурно нямаше да ви е приятно името ви...

– Да. Нямаше да ми е приятно, вярно е. Откакто излязох от затвора, животът ми се състои в криене и поправяне. Със съзнанието, че никога няма да изкупя злото, което съм причинил. От десетилетия нося това у себе си и не съм го доверявал никому.

– Ego te absolvo и така нататък. Нали?

– Не се присмивайте. Веднъж се опитах. Но проблемът е, че моят грях не може бъде опрос­тен, защото е прекалено голям. Посветих живота си на една цел – да го изкупя, знаейки, че когато дойде днешният ден, ще съм все още на стартовата линия.

– Доколкото си спомням, ако покаянието е достатъчно...

– Оставете тези приказки. Какво знаете вие!

– Получих религиозно възпитание.

– И за какво ви послужи?

– Виж кой го казва!

И двамата се усмихнаха отново. Доктор Мюс бръкна под престилката, в ризата. Гостът бързо се наклони над масата и обездвижи ръката му, хващайки го за китката. Лекарят полека извади един сгънат мръсен парцал. Като видя какво е, гостът пусна китката му. Докторът сложи на масата парцала, личеше, че някога е бил срязан по средата, вероятно на две парчета, и го разгъна, сякаш извършваше богослужение. Беше педя и половина на педя и половина, тук-там се виждаха сини и бели нишки, които образуваха каренца. Гостът го гледаше с любопитство. Хвърли поглед към доктора – беше затворил очи. Молеше ли се? Спомняше ли си?

– Как можахте да извършите такова деяние?

Доктор Мюс отвори очи.

– Вие не знаете какво съм извършил.

– Проучил съм документи. Били сте член на лекарски екип, който е нарушавал Хипократовата клетва.

– Вие, въпреки работата, с която се занимавате, сте образован.

– Както и вие. Не искам да изпусна възможността да ви кажа, че ме отвращавате.

– Заслужавам презрението на убийците. – Зат­вори очи и каза, сякаш декламираше: Съгреших против човека и против Бога. В името на идеята.

– Вярвахте ли в идеята?

– Да. Confiteor.

– А чувството на състрадание и милосърдие?

– Вие убивали ли сте деца? – Доктор Мюс го погледна в очите.

– Напомням ви, че въпросите задавам аз.

– Така. Значи знаете какво се изпитва.

– Да гледате как плаче дете, на което одирате на живо кожата на ръката, за да изследвате въздействието на инфекциите... и да не почувствате състрадание.

– Аз не бях човек, отче – призна доктор Мюс.

– Как така, след като не сте човек, сте могли да се покаете?

– Не знам, отче. Mea maxima culpa383.

– Никой от вашите колеги не се е покаял, доктор Буден.

– Защото знаеха, че грехът е прекалено голям, за да молят за прошка, отче.

– Някои са се самоубили, а други са избягали и са се изпокрили като мишки.

– Нямам право да ги съдя. И аз съм като тях, отче.

– Но вие единствен искате да поправите злото.

– Нека не съдим прибързано: няма причина да съм единствен.

– Проучил съм достатъчно документи. Впрочем Ариберт Фойгт.

– Какво?

Въпреки самообладанието си доктор Мюс не можа да се овладее – тръпки пробягаха по цялото му тяло само като чу това име.

– Хванахме го.

– Заслужаваше си го. И да ме прости Бог, отче, защото и аз си го заслужавам.

– Наказахме го.

– Нищо не мога да кажа. Всичко е прекалено тежко. Вината е прекалено голяма.

– Още преди години го хванахме. Не се ли радвате?

– Non sum dignus.

– Разрева се и искаше прошка. И се насра в гащите.

– Няма да плача за Фойгт. Но и не ме радват подробностите, които ми разказвате.

Известно време гостът гледаше втренчено доктора.

– Евреин съм – каза накрая. – Работя по поръчка, но влагам и желание. Разбирате ли ме?

– Отлично, отче.

– Знаете ли какво мисля всъщност?

Конрад Буден отвори очи уплашен, сякаш се боеше да не се окаже пред стария картезиански монах, който гледа втренчено някаква цепнатина в дъската на ледената изповедалня. Пред него седеше въпросният Елм, впил поглед в очите му, с лице, набраздено от бръчки от много истории; не наблюдаваше никаква цепнатина: гледаше го в очите. Мюс издържа погледа му.

– Знам какво мислите, отче: че нямам право на място в рая.

Гостът го погледна мълчаливо, скривайки изненадата си. Конрад Буден продължи:

– И имате право. Грехът е толкова отвратителен, че истинският ад е този, който аз избрах: да приема вината и да продължавам да живея.

– Не си мислете, че ви разбирам.

– Не претендирам за това. Не се оправдавам нито с идеята, която ни ръководеше, нито с душевния студ, който правеше по-поносим ада, създаден от нас самите. И не търся прошка от никого. Дори от Бога. Помолих единствено да ми се даде възможност да поправя онзи ад.

Закри лицето си с ръце и каза doleo, mea culpa384. Всеки ден изживявам същото чувство със същата сила.

Мълчание. Навън тих покой обгръщаше болницата. На госта му се стори, че чува глухо, отдалеч шум от телевизор. Доктор Мюс каза тихо, криейки смущението си:

– Ще остане ли в тайна, или ще гръмне кой съм, след като умра?

– Моят клиент желае да остане в тайна. Който плаща, заповядва.

Мълчание. Да, телевизор. Звучеше необичайно на това място. Гостът се облегна назад на стола:

– Сега не искате ли да знаете от чие име съм дошъл?

– Не ми е нужно да знам това. Идвате от името на всички.

И сложи длани върху мръсния парцал, внимателно, малко тържествено.

– Какъв е този парцал? – попита гостът. – Салфетка ли е?

– И аз си имам тайни.

Докторът остана с ръце върху парцала и каза когато намерите за добре, аз съм готов.

– Бъдете така любезен, отворете си устата...

Конрад Буден затвори очи благочестиво и каза когато желаете, отче. Оттатък прозореца се чу уплашеното кудкудякане на кокошка, която сигурно се готвеше да отиде да спи. А по-далеч – смехове и ръкопляскания от телевизора. Тогава Ойген Мюс, брат Арнолд Мюс, доктор Конрад Буден отвори уста, за да приеме последното причастие. Чу как ципът на чантата се отваря рязко. Чу металически звуци, които го пренесоха в ада, и го прие като допълнително покаяние. Не затвори уста. Не можа да чуе изстрела, защото куршумът беше прекалено бърз.

Посетителят сложи пистолета на колана си и извади от чантата един калашников. Преди да излезе от помещението, сгъна грижливо ритуалния за този човек парцал, сякаш и за него имаше същото значение, и го прибра в джоба си. Жертвата седеше все така спретнато на стола, със смазана уста и почти без струйка кръв. Нито едно петно на бялата престилка. Прекалено стар е, за да пролее кръв, помисли си, докато сваляше предпазителя на автоматичната пушка и се готвеше да разбърка фактите. Прецени откъде идва шумът от телевизора. Знаеше, че трябва да се насочи натам. Беше наясно, че смъртта на лекаря трябва да остане незабелязана, и затова реши, че трябва да се говори колкото се може повече за всичко останало. Такъв е занаятът.

383 Моя преголяма вина (лат.) – думи от католическата покайна молитва, която се чете в началото на Светата литургия. – Б. пр.

384 Съжалявам, моя е вината (лат.). – Б. пр.