Изповядвам

* * *

Бернат включи компютъра в мрежата, пусна го и докато чакаше екранът да оживее, му обясних какво се беше случило предния ден. Колкото повече слушаше, толкова повече устата му се изкривяваше от изумление.

– Какво? – попита, извън себе си.

– Разбра ме – отговорих му.

– Ти си... Ти си... Ти си луд, пич!

Включи мишката и клавиатурата. Удари яростно по бюрото и взе да се разхожда из кабинета. Отиде до шкафа с инструментите и го отвори с прекален замах, като че ли искаше да се увери в това, което току-що му бях казал. Затвори го гневно.

– Гледай да не ми строшиш стъклото – предуп­редих го.

– По дяволите стъклото! По дяволите и ти, мамка му, защо не ме предупреди?

– Защото щеше да ми го избиеш от главата.

– Естествено! Ама как си могъл...

– Много просто: човекът стана, отиде до шкафа, отвори го и извади сторионито. Погали го, а Адриа го наблюдаваше с любопитство и малко недоверчиво. Човекът прегърна цигулката и се разплака; Адриа не каза нищо. Мъжът взе един лък от шкафа, обтегна го, погледна ме, за да поиска позволение, и взе да свири. Не звучеше много добре. Никак не звучеше добре.

– Не съм цигулар. Тя беше. Аз бях само любител.

– А Берта?

– Беше изключителна жена.

– Да, но...

– Беше първа цигулка на Антверпенската филхармония.

Започна да свири една еврейска мелодия, която бях чувал неведнъж, но не се сещах точно какво е. Но тъй като не се справяше с цигулката, накрая я изпя. Косата ми настръхна.

– На мен ми настръхна косата заради теб, да вземеш да подариш тази цигулка, мамка му!

– Така изисква справедливостта.

– Бил е измамник, глупако! Не разбираш ли? Боже мой. На нашия Виал му се разгони фамилията. След толкова години... Какво щеше да каже баща ти? А?

– Не ставай смешен. Никога не си искал да свириш на нея.

– Но умирах от желание, мамка му! Не знаеш ли какво може да значи едно „не“? Не знаеш ли, че когато ти ми казваше свири на нея, вземи я за турнето, Бернат се усмихваше стеснително, оставяше инструмента в шкафа, поклащаше отрицателно глава и казваше не бива, не бива, това е прекалено голяма отговорност? А?

– Това е „не“.

– „Не“ означава „да“, мамка му. Означава, че страшно ми се иска! – Очите на Бернат ще изскочат: – Толкова ли е трудно да се разбере?

Адриа помълча известно време, сякаш му беше трудно да смеле толкова много житейска философия.

– Виж, малкия, ти си просто един нещастник – продължи Бернат. – И си се оставил да те измами някакъв тип, който ти е излязъл с една сълзлива история.

Посочи компютъра.

– А аз съм дошъл да ти помогна.

– Може би да го оставим за някой друг ден, а? Днес сме... малко...

– Егаси, момче, какъв тъпак си, да подариш цигулката на първия ревльо, който почука на вратата ти! Не мога да повярвам.

След като изпя мелодията, старецът остави цигулката и лъка в шкафа, отново седна и каза срамежливо на моята възраст човек може да свири на цигулка само за себе си. Всичко изневерява, пръс­тите не те слушат, а ръката няма сила, за да държи добре инструмента.

– Разбирам.

– Да си стар, е неприлично. Старостта е нещо неприлично.

– Разбирам.

– Не разбирате. Аз бих искал да умра преди жената и дъщерите, а ето че се превръщам в немощен старец, сякаш имам някакъв интерес да се вкопчвам в живота.

– Добре запазен сте.

– Приказки. Тялото никак не ме слуша. Трябваше да умра преди повече от петдесет години.

– И за какъв дявол му е притрябвала цигулката на тоя тъпанар, щом иска да умира? Не виждаш ли, че си противоречи?

– Това е моето решение, Бернат. И вече е свършено.

– Мръсник! Кажи къде е този нещастен кретен и аз ще го убедя да...

– Край. Вече нямам сториони. Моето вътрешно усещане е, че... съм допринесъл да има справедливост. Чувствам се добре. С две години закъснение.

– А аз се чувствам ужасно. Сега разбирам – нещастният кретен си ти.

Седна, пак се изправи. Не можеше да повярва. Застана срещу Адриа:

– Защо казваш „с две години закъснение“?

Старецът седна. Ръцете му леко трепереха. Сложи ги върху мръсния парцал, който още стоеше на бюрото, грижливо сгънат.

– Не сте ли мислили за самоубийство? – неволно го казах с такъв тон, с какъвто лекарят пита бол­ния дали му харесва лайката.

– Знаете ли как Берта успя да я купи? – отговори с въпрос старецът.

– Не.

– Мога да мина и без нея, скъпи Матиас. Мога да живея като...

– Да, разбира се. Можеш да свириш на твоята цигулка, няма нищо страшно. Но аз ти казвам, че си струва да направим това усилие. Моите родители могат да дадат половината от стойността.

– Не искам да имам дългове към твоето се­мейс­тво.

– То е и твое, Берта! Защо не можеш да приемеш, че...

Тогава се намеси тъщата, по това време още не беше настинала. Беше времето между двете войни, когато животът шеметно се връщаше и музикантите можеха да се занимават с музика, а не да гният в окопите, беше времето, когато Берта Алпартс безброй часове опитваше една недостижима сториони, с красив звук, уверен, дълбок, която й предлагаше Жул Аркан на една не съвсем приемлива цена. Беше точно в деня, когато Труде, второто дете, навърши половин година. Още не беше се родила Жулиет. Вечерта, за пръв път, откакто живеехме заедно, тъщата не беше вкъщи и когато се прибрахме след работа никой не беше приготвил вечерята. Докато с Берта приготвяхме нещо набързо, пристигна тъщата, натоварена, и сложи на масата един разкошен тъмен калъф. Настъпи плътна тишина. Спомням си, че Берта ме гледаше, търсейки отговор, какъвто аз не можех да й дам.

– Отвори това, дъще – каза тъщата.

Понеже Берта не се осмеляваше, майка й я окуражи:

– Идвам от работилницата на Жул Аркан.

Тогава Берта се втурна към калъфа и го отвори. Всички се наведохме над него и Виал ни намигна. Тъщата беше решила, че щом в нашия дом за нея се грижат добре, спестяванията й могат да осъществят мечтата на нейната дъщеря. Горката Берта цели два часа остана като няма от вълнение, неспособна до нищо да се докосне, неспособна да вземе инструмента, сякаш не се чувстваше достойна, докато Амеличе, нашата голяма дъщеря, която тогава беше много малка, с коси като черен кехлибар, не й каза хайде, майко, искам да чуя как звучи. Как хубаво свиреше на нея моята Берта... Как хубаво... В тази цигулка бяха всички спестявания на моята тъща. Всички. Имаше и една тайна, която никога не поиска да ни каже. Струва ми се, че продаде един апартамент, който имаше в Шотен.

Мъжът млъкна, с поглед, зареян оттатък препълнената с книги стена. После, сякаш това беше краят на историята, каза струваше ми много години, докато стигна до вас, до цигулката на Берта, господин Ардефол.

– По дяволите, това не е никакъв аргумент, Адриа. Може да ти разкаже каквато си иска измислена история, не разбираш ли?

– Как стигнахте до мен? – попита Адриа заинтригуван.

– С търпение и с помощ... Детективите ме уверяваха, че вашият баща е оставял много следи навсякъде, където е минавал. Вдигал е много шум, когато се е движел.

– Оттогава са минали много години.

– Прекарах много години в плач. Досега не бях готов да свърша определени неща, между които и да си върна цигулката на Берта. И все пак минаха още две години, докато дойда да ви посетя.

– Преди две години едни използвачи ми говориха вероятно за вас.

– Аз не съм давал такива инструкции. Исках само да зная къде сте.

– Искаха да действат като посредници при продажбата – настоя Адриа.

– Опазил ме Господ от посредници: патил съм от такива хора. – Погледна Адриа, вперил очи в очите му. – В никакъв случай не би ми хрумнало да говоря за покупко-продажба.

Адриа го наблюдаваше, без да помръдне. Старецът се приближи до него, сякаш искаше да заличи всякаква следа от посредници между тях:

– Не съм дошъл за покупко-продажба, дошъл съм да си върна нещо.

– Преметнали са те, Адриа. Оставил си се да те преметне един хитър измамник. Един толкова интелигентен мъж като теб...

Понеже Адриа не каза нищо, старецът продължи да говори:

– Когато ви открих, първо исках да ви опозная. На моите години вече не бързам заникъде в живота.

– Защо решихте да постъпите така?

– За да разбера дали трябва да ви търся сметка за постъпките ви.

– Още отсега ви казвам, че се чувствам виновен за всичко.

– Затова ви проучих, преди да ви посетя.

– Какво искате да кажете?

– Прочетох „Естетическата воля“ и другата, дебелата. „История на... на...

Щракаше с пръсти, за да подпомогне остарялата си памет.

– ...на европейската мисъл“ – каза Адриа с много, ама много добре прикрита гордост.

– Точно така. И един сборник със статии, сега не си спомням как се казва... Препрочитах ги като вманиачен през последните месеци. Само не ме карайте да говоря за тях, защото...

Пипна челото си, за да се разбере, че не е много добре с главата.

– А защо?

– И аз не знам защо. Предполагам, защото започ­нах да ви уважавам. И защото по думите на разследващите вие нямате нищо общо с...

Не пожелах да му противореча. Аз нямах нищо общо с... но имах много общо с баща си. Вероятно не беше естетично да говорим за това сега. Така че си замълчах. Само повторих защо искахте да ме проучите, господин Алпартс.

– Имам време в излишък. И опитвайки се да поправя злото, допуснах много грешки: първата – да повярвам, че като се скрия, ужасът ще изчезне; а най-голямата – да предизвикам нови ужаси поради липса на предвидливост.

Говори ми часове наред, а на мен и през ум не ми мина да му предложа чаша вода. Разбрах, че тази дълбока мъка тръгва от объркани и безредни истории, които я правеха още по-дълбока и кървяща.

Матиас Алпартс влезе вкъщи, след като се бях наобядвал, в два и нещо. Не мръднахме от кабинета до девет вечерта, с изключение на две прекъсвания, за да отидем до тоалетната. Сега вече от часове прозорците пропускаха тъмнината от улицата и движещото се отражение на фаровете на минаващите коли. Тогава се погледнахме и усетих, че още малко и ще припадна.

Предвид напредналото време преговорите бяха бързи: зелен фасул, картофи и лук, сварени. И тортиля. Докато приготвях вечерята, ме помоли отново да отиде в тоалетната и аз се извиних за това, че съм толкова невнимателен домакин. Матиас Алпартс ме извини с жест и веднага се затича към тоалетната. Докато тенджерата под налягане свистеше, се върнах в кабинета и сложих цигулката на бюрото. Гледах я дълго. Направих една дузина снимки с твоя исторически фотоапарат, който си стоеше там, където го беше оставила; снимах я, докато ми свърши филмът. В лице, в гръб, отстрани, грифа, ключовете, струнника и няколко детайла от украсата. По средата на операцията Матиас Алпартс се върна от тоалетната и взе да ме наблюдава мълчаливо.

– Добре ли сте? – попитах, без да го гледам, докато се опитвах да снимам Laurentius Storioni me fecit през ефа.

– На моята възраст просто трябва да внимавам, нищо по-специално.

Прибрах отново цигулката в шкафа и погледнах Матиас Алпартс в очите.

– Как мога да съм сигурен, че сте ми казали истината? Как мога да знам, че вие сте Матиас Алпартс?

Старецът извади от чантата някаква лична карта с неговата снимка и ми я подаде.

– Аз съм аз, както може да видите. – Взе си обратно личната карта. – Относно това дали казвам истината, боя се, че не мога да ви дам никакво доказателство.

– Надявам се, ще ме разберете, трябва да съм сигурен – каза Адриа, мислейки повече за Сара и колко доволна щеше да бъдеш, ако съм достатъчно смел и върна цигулката.

– Не знам какво още мога да ви покажа... – каза Алпартс с нотка на уплаха, като прибираше личната карта в чантата. – Казвам се Матиас Алпартс и за мое нещастие съм единственият собственик на тази цигулка.

– Не ви вярвам.

– Не знам какво повече мога да ви кажа. Както вероятно разбирате, вкъщи не пазим никакво удостоверение за... Та аз не намерих дори семейните снимки, когато можах да се върна вкъщи. Всичко бяха съсипали, бяха унищожили спомените ми.

– Позволете ми да ви нямам доверие – казах, без да искам да го кажа.

– Имате пълно право – каза той. – Но аз ще направя всичко възможно, за да си върна този инструмент: той ме свързва с моето минало и с миналото на моето семейство.

– Наистина ви разбирам. Но...

Той ме погледна, сякаш излизаше от кладенеца на спомените си, с болка, стичаща се по цялото му лице.

– Да ви разкажа всичко това, за мен беше връщане в ада. Бих искал това усилие да не отиде напразно.

– Разбирам ви. Но в документа, който аз притежавам, като собственик на инструмента не е посочено вашето име.

– Така ли? – учуден, объркан, даже ми стана малко мъчно за него.

И двамата мълчаха известно време. От кухнята заприижда миризмата на врящите в тенджерата зеленчуци.

– А! Разбира се! – подскочи. – Трябва да е на името на жена ми, разбира се, къде ми е бил умът!

– А жена ви се казва...

– Казваше се – поправи ме, жесток към самия себе си. – Казваше се Берта Алпартс.

– Не. И това не е името, посочено в документа.

Млъкнахме. Даже съжалих, че съм започнал това отчаяно пазарене. Но Адриа запази мълчание. Тогава Матиас Алпартс подсвирна леко и каза ама, разбира се, купи я тъщата!

– Как се казваше тъща ви?

Няколко секунди постоя замислен, сякаш му беше трудно да си спомни нещо толкова просто. Погледна ме с блеснали очи и каза Нече де Бук.

Нече де Бук. Нече де Бук... Името, което ми беше написал баща ми и което никога не съм заб­равял само от нечиста съвест. И се оказва, че въп­росната Нече де Бук е била една настинала тъща.

– Измамили са те!

– Бернат, млъкни. За мен с това въпросът прик­лючи.

– Егаси глупака.

– Нече де Бук, повтори посетителят. Знам само, че цигулката пристигна в Биркенау като член на семейството: във влака, с който ни караха, видях, че настиналата тъща я беше прегърнала, сякаш беше една от внучките й. Студът вледеняваше мислите. С труд се добрах до ъгъла, където седеше до друга възрастна жена. Усетих ръчичките на Амелия, вкопчени в панталона ми – следваше ме в трудния път през вагона, натъпкан с тъжни хора.

– Мамо, защо сте я взели?

– Не искам да ни я откраднат. Тя е на Берта. – Нече де Бук беше жена с характер.

– Мамо, но нали...

Тогава ме погледна с черните си очи и ми каза Матиас, не виждаш ли, че са настъпили тежки времена? Не ми дадоха време дори да взема бижутата, но тази цигулка няма да ми я откраднат. Кой знае дали...

И отново погледна пред себе си. Кой знае дали един ден няма да потрябва, за да ни изхранва, вероятно това искаше да каже тъщата. Не се осмелих да й взема цигулката, да я хвърля на прогнилия под на вагона и да й кажа да се погрижи за Амелия, защото детето продължаваше да се държи за крачола ми и не ме пускаше. Аз носех Тру на ръце, а Жулиет и Берта повече не ги видях никога, защото пътуваха в друг вагон. Как ще ви мамя, господин Ардефол? В друг вагон, в несигурността към сигурната смърт. Защото знаехме, че отиваме на смърт.

– Татко, много ме боли тук, отзад.

Амеличе пипаше тила си. Оставих някак си Труде на пода и разгледах тила на Амелия. Голяма цицина с рана по средата, която започваше да се възпалява. Можах единствено да я целуна с безсилна обич. Горкичката, от този момент не се оплака повече. Отново взех малката на ръце. След малко Тру ме хвана за лицето, за я погледна в очите, и ми каза гладна съм, татко, кога ще пристигнем. Тогава казах на малката Амеличе понеже вече си голяма, трябва да ми помогнеш, а тя отговори да, татко. С голям труд сложих Тру на пода, поисках салфетката от сестра й и с ножа, с който ми услужи един мълчалив мъж с брада, срязах внимателно салфетката на две равни части и дадох по едно парче на всяка от моите дъщерички; и горката Труде повече не каза, че е гладна, и Амеличе и Тру застанаха заедно прави, облегнати на краката ми, хванали мълчаливо парчето чудодейна салфетка.

Най-жестокото беше да знаем, че водим дъщеричките си на смърт, хванати за ръка: аз бях съучастник в убийството на моите деца, които се вкопчваха за врата или за краката ми, а леденият въздух във вагона не можеше да се диша и никой не гледаше в очите на другите, защото всички ни тровеха едни и същи мисли. И единствено Амеличе и малката Труиче имаха салфетка на каренца само за тях. Матиас Алпартс отиде до бюрото и сложи длан върху мръсния парцал, който вече беше сгънат внимателно. Това ми остана от рождения ден на Амелия, моята голяма дъщеря, когато я убиха, беше навършила току-що седем годинки. Тру беше на пет, Жулиече – на две, а Берта на трийсет и две, моята настинала тъща беше прехвърлила шейсетте...

Взе парцала, погледна го благочестиво и изрече още не знам какво чудо стана, та събрах двете половинки. Сложи салфетката на бюрото, отново със същото благоговение, с каквото свещеникът разгъва и сгъва корпорала в олтара.

– Господин Алпартс – казах, повишавайки леко глас.

Старецът ме погледна, учуден, че го прекъсвам. За момент изглеждаше, че не знае къде е.

– Трябва да хапнем малко.

Хапнахме в кухнята, сякаш ставаше дума за неофициално посещение. Въпреки мъката Алпартс яде с апетит. Разгледа с любопитство съда със зехтин, показах му как да го използва и поля зеленчуците. При този успех, извадих твоя порон, който от много време не ползвах, откакто ти умря. Бях го прибрал, за да не го счупя. Струва ми се, че не съм ти казвал това. Налях малко вино, показах му как се пие с него и за първи и последен път Матиас Алпартс се смя от сърце. Пи от порона, изцапа се, все така засмян, и ми каза просто така bedankt, heer Ardefol468. Може би искаше да ми благодари за смеха; не нямах желание да си изяснявам.

Никога няма да узная със сигурност дали Матиас Алпартс е изживял всичко това, което ми разказа. В дъното на душата си знам, но никога няма да бъда напълно сигурен. Във всеки случай се предадох пред една история, която ме сломи, мислейки си за теб и какво би искала да направя.

– Прахосал си наследството си, приятелю мой. Ако още мога да те наричам приятел.

– След като цигулката е моя, защо толкова се безпокоиш?

Защото винаги съм си мислил, че ще наследя цигулката, ако ти умреш преди мен.

– Защото не е ясно дали историята на оня тип е истина. И макар че няма никога вече да сме приятели, после ще те науча да работиш с компютъра.

Каза ми, ако погледнете през звуковия отвор, mijnheer Ардефол, че видите, че пише Laurentius Storioni Cremonensis me fecit 1764, а отстрани има два знака, като две звездички. И под Cremonensis – една неравна черта, ту по-дебела, ту по-тънка, която започва при m и стига до второто n. Ако не греша – минали са повече от петдесет години.

Адриа взе цигулката и я разгледа. Никога не беше обръщал внимание, но действително беше така. Погледна Матиас, отвори уста, затвори я и остави цигулката на бюрото.

– Да, така беше – потвърди Бернат. Аз също го знаех, но цигулката не беше моя, за съжаление.

Адриа отново остави цигулката на бюрото. Сега трябваше да вземе решение. Всъщност знам, че никак не се затрудних. Но останахме още два часа, преди да се разделим. Дадох му оригиналния калъф, оня с едно тъмно петно, което нямаше начин да се изчисти.

– Ти си стопроцентов тъпак.

– Жестоката болка е карала Матиас Алпартс да продължава да живее, сякаш е на годините, на които е бил в деня, когато е загубил всичко. Тази болка ме накара да се предам.

– Неговата история те била накарала да се предадеш. Не, неговият разказ.

– Може би. И какво от това?

Мъжът погали нежно, с върха на пръстите си, капака на цигулката. Ръката му се разтрепери. Скри я засрамен и се обърна към мен:

– Болката се задълбочава и е по-силна, когато страда безпомощно същество. И увереността, че си могъл да предотвратиш това с една героична пос­тъпка, те измъчва през целия живот и през цялата смърт. Защо не крещях, защо не удуших войника, който удари с приклада малката Амелия, защо не крещях, защо не спрях влака, защо не убих есесов­ците, които ни заповядваха ти надясно, ти наляво, ей, ти, чуваш ли ме?

– Къде са дъщерите ми?!

– Какво говориш?

– Къде са дъщерите ми? Изтръгнаха ги от ръцете ми!

Матиас, прав, с разперени ръце, изскочили очи, пред войника, който беше извикал офицера.

– Какви ми ги дрънкаш. Хайде. Заминавай!

– Не! Амелия, с коси като черен кехлибар, Тру, с кестеняви коси като горско дърво, бяха с мен.

– Казах ти да заминаваш. Мини вдясно и не пречи.

– Дъщерите ми! И Жулиет, със златни къдрици! Малко момиченце, много живо. Пътуваше в друг вагон, чувате ли ме!

Войникът, отегчен от такава настойчивост, го удари с приклада по челото. Падайки почти в безсъзнание, видя на земята едно от двете парчета от салфетката, взе го и го стисна здраво, сякаш беше една от дъщеричките му.

– Виждате ли? – наведе глава пред Адриа, като отметна малкото си останала коса: имаше нещо странно на главата, нещо като стар белег от тази все още близка болка.

– Заставай в редицата или ще ти смажа черепа – каза спокойният глас на доктор Буден, офицера, сложил ръка на кобура. Беше по-късно от обикновено и той беше малко тревожен, особено след разговора с доктор Фойгт, който искаше от него резултати в едно или в друго, измисли нещо, по дяволите, не е толкова трудно. Но искам доклад с резултатите. Матиас Алпартс не можа да види очите на онова чудовище, защото козирката скриваше почти цялото му лице. Застана дисциплинирано на редицата вдясно, която не вървеше, нямаше как да знае това, към газовите камери, а към помещенията за обезпаразитяване, за да се превърне в безплатна работна ръка ad maiorem Reich gloriam469. А Буден, като хамелнския флейтист470, успя да си избере момчета и момичета. Фойгт, няколко метра по-нататък, успя с един куршум да пръсне главата на Нече де Бук, настиналата тъща на Матиас. И той продължаваше да разказва на Адриа как пред заплахата на оня офицер наведох глава и оттогава си мисля, че именно защото не се разбунтувах, умряха моите дъщери, Берта и настиналата ми тъща. А Берта и Жулиет не ги видях повече, след като се качихме на влака. Горката Берта, не можахме дори да се погледнем за последен път. Да се погледнем, само да се погледнем, Господи, Боже мой, само да се погледнем, макар отдалеч. Да се погледнем... Скъпи мои, изоставих ви. И не можах да отмъстя за страха, който тези човекоядци вдъхваха на Тру, Амелия и Жулиет. Простете ми, ако такова малодушие изобщо заслужава прошка.

– Не се измъчвайте.

– Бях на трийсет и една години. Можех да се боря.

– Щяха да ви пръснат черепа и вашите близки пак щяха да умрат. А сега живеят във вашия спомен.

– Глупости. Това е мъчение. Онзи смешен протест беше единствената проява на бунт, която си позволих.

– Разбирам защо говори така – сигурно не можеш да не мислиш за това; ето какво ме накара да повярвам на Матиас Алпартс – неговата болка. Която ще го убие днес, утре или вдругиден. Това беше неговата болка, както и онзи случай, когато се отдръпнал, за да избегне удара с приклад, и било убито едно момче. Или когато не дал къшей хляб на един другар: неговите големи грехове му разяждаха душата.

– Като Примо Леви471 ли?

За първи път през целия следобед Бернат не ме нагрубяваше. Погледнах с отворена от изненада уста, а той довърши: искам да кажа, че се самоуби, когато вече беше стар. Можел е да го направи преди това, още щом е излязъл от оня кошмар. Или Паул Целан472, който го направи след толкова време.

– Самоубили са се не защото са изживели ужаса, а защото са го описали.

– Това не го разбирам.

– Описали са го и вече са могли да умрат. Аз така го виждам. Но освен това са разбрали, че да пишеш, означава да изживяваш отново, а години наред отново да изживяваш ада, е непоносимо: умряха, защото писаха за ужаса, който бяха преживели. И накрая – толкова мъка и страх, сведени до хиляда страници или до две хиляди стиха; да вместиш в една печатна страничка толкова страдание, е почти като издевателство.

– Или на дискета като тази – каза Бернат, вадейки една от пакета. – Цял един живот, изпълнен с ужас – тук, на нея.

Чак тогава забелязах, че на тръгване Матиас Алпартс си беше забравил мръсния парцал на бюрото в кабинета. Или го беше оставил. Или ми го беше подарил. Забелязах го, но не смеех да го докосна. Цял един живот, изпълнен с ужас – в мръсния парцал, сякаш беше компютърна дискета. Или книга със стихове, написана след Аушвиц.

– Да. Ами... виж какво, Бернат.

– Да.

– Сега не ми е до компютри.

– Както винаги. Само като видиш екрана, и се стъписваш.

Бернат седна разстроен и разтърка лице с длани – жест, който смятах, че е само мой. В този момент телефонът взе да звъни и Адриа се стресна.

468 Благодаря, господин Ардефол (нидерл.). – Б. пр.

469 За още по-голяма слава на Райха (лат.) – пародиране на девиза на Йезуитския орден Ad majorem Dei gloriam. – Б. р.

470 Алюзия към немската народна приказка „Хамелнският ловец на плъхове“. – Б. пр.

471 Италиански писател от еврейски произход (1919–1987). Преживяванията си в лагера Аушвиц описва в мемоарната книга „Нима това е човек“. – Б. пр.

472 Немскоезичен поет и преводач от еврейски произход (1920–1970). През 1942 г. е пратен в трудов лагер в Румъния. Тема на една от най-известните му поеми – „Фуга на Смъртта“, е унищожаването на евреите в нацистките лагери. – Б. пр.